/от Красимир и Дияна Мерин/

~:~:~ Древните Траки ~:~:~

               Вече разкрихме връзката между приемствеността на свещената тракийска вяра в Ис-Ус от древния еврейски народ в статията „За траките и древните евреи“. Тук ще продължим с доказателствата за тракийските корени на свещенството в Древен Израил и ще разгледаме доказателствата за връзките на тракийските царе с древния еврейски народ, наричан още Ис-Ра-Ил в Стария Завет.

               В книгата „Нави“, гл. 11:2-9 от сборника „Тракийските Хроники“ научаваме любопитни подробности за идентичността между гети и хети, а от Стария Завет, Втора книга на Самуил, гл. 11 и гл. 12 става известно, че преди да стане любимата жена на цар Давид, Батшеба (Витсавее, майката на цар Соломон) явно е била поклонница на тракийския Бог Дион Исус като жена на неговия военноначалник Урия (виж книгата „Нави“, гл. 36 и бележките към нея), който е бил хет (т.е. гет).

На тракийски език името Урий означава „Царски" (от =  „цар”), а както видяхме в статията „За траките и древните евреи“, Батшеба (Витсавее) е гетска принцеса и според свещеника Еремия нейните благословени потомци и до днес живеят сред евреите! Знаменателен факт, убягнал на редица богослови и изследователи на еврейската история, които случайно или не, са го „пропуснали“.

               Следователно соломоновата майка Батшеба (Витсавее) е принадлежала към гетския тракийски корен и е споделяла една и съща заветна Вяра с верните Богу. Тази кръвна линия влиза в телесното родословие на по-късно въплътилия се в историята Бог-Спасител Христос.

Това на практика означава, че в цар Соломон е текла и гетска (тракийска) кръв и когато той се е молил на Бог да го дари с мъдрост, той е призовавал Бога на предците си, Дионът-Исус, в когото е вярвала и неговата майка, наследничка на дома на Урия.

               Нека сега разгледаме по-подробно историята от Стария Завет, в която цар Давид пожелава Батшеба (Витсавее), жената на хетееца Урия, за своя жена в светлината на тракийските хроники и откритията на д-р Стефан Гайд.

               Според летописеца, цар Давид е бил изкушен от една красива наглед жена, докато се е разхождал един ден. Той я пожелал и след като тя е забременяла от него, се опитал да прикрие бащинството си като извикал мъжът й от битка, за да преспи с жена си и да приеме бъдещото дете за свое. Замисълът обаче не се осъществил и цар Давид заповядал да изпратят Урия в опасна битка, за да бъде убит. След смъртта му, Давид се оженил за Батшеба и тя му родила прочутия еврейски цар Шломон (Соломон).

               От библейските текстове и от текстовете в сборника „Тракийските Хроники“ научаваме следното:

            1) Царската свита на Давид („слугите на Давид“) са знатни приближени, които са различни от израилската войска, въпреки че са подчинени на Йоав като върховен главнокомандващ.

               „Цар Давид прати военачалника си Иоав и слугите си с него, и целия Израил на война, а Давид остана в Ерусалим.“

(„Втора Книга на Царете“, гл. 11, ст. 1)

               Летописецът разделя войската на Давид на слугите на Давид и Израил. Същото забелязваме и в случая, когато Йоав изпълнява царевата заръка да изпрати Урия в смъртоносна битка, като нарича хората на Урия Давидовите слуги:

               „ И така, Иоав, като държеше града в обсада, определи Урия на едно място, гдето знаеше, че има храбри мъже. И когато мъжете излязоха от града та се биха с Иоава, паднаха неколцина от людете, ще каже, от Давидовите слуги; умря и хетеецът Урия. ”

(„Втора Книга на Царете“, гл. 11, ст. 16-17)

               Това специално уточнение показва, че хората на Урия са отделна войскова част от хети (гети), които, ако съдим от думите на свещеника Еремия цитирани в началото, трябва да са били почитани като благословен народ и следователно да са били приближени до царя. Това обяснява и названието им „слугите на царя“, т.е. „царската свита“, за която знаем и от Средновековието в Европа, че е била съставена от най-знатните рицари, какъвто за Давид е и Урия (името Урий означава „Царски" – от  = „цар”).

               Този довод косвено се потвърждава и от разговора между цар Давид и Урия, когато той повиква последния при себе си, за да го разпита за битката. Въпреки че Йоав е бил военноначалникът на цялата армия, Давид разпитва именно Урия за това „как е Йоав, как са людете и как успява войната“ („Втора Книга на Царете, сл.11, ст.7”). Не е ли странно царят да разпитва за подобни сведения човек като Урия, вместо да се допита направо до Йоав? Не и ако Урия и хората му не са били по-важни в очите на Давид, ако и да са били подчинени на Йоав като върховен главнокомандващ на войската.

               Същото косвено потвърждение има и след убийството на Урия, когато самият Давид изрично казва на пратеника да предаде на Йоав: „Така да кажеш на Йоава: Да те не смущава това нещо, защото мечът пояжда някога едного и някога другиго…“. Защо? Очевидно всички са притеснени, че човек с ранга на Урия е оставен да загине, та самият цар трябва да се произнесе и да успокои хората си, че няма да има наказание!

            2) Причините за „слабостта“ на Давид по Батшеба (Витсавее)

               Защо при толкова много красиви наглед жени, цар Давид пожелава именно Батшеба и преминава през толкова терзания, за да скрие деянието си? Та нали е цар? Кой ще му се противопостави?

               Факт е, че цар Давид съгрешава именно след като научава коя е жената! Знаем от историята, че царете винаги са били изкушавани да закрепят властта си като се свържат с жена от царски род, а жената, която Давид съглежда, е точно такава – жена от Дома на Урия, наследник на свещената тракийска вяра, чиито поклонници са били древните евреи и самият Давид. Следователно, грехът на Давид се състои в това, че се изкушава да вземе с насилие жена от царски род, за да бъде признато потомството му от хетите и то да царува над тях.

               Освен това, от преданията на древните евреи се знае, че е било много важно майката да е еврейка. Ето защо цар Давид иска толкова много майката на неговите деца да е Батшеба. За него е била важна връзката с посветените в Тракия, защото той сигурно е знаел, че и майката на Орфей е била служителка в храма и че тя е била „служителят“, който е въвел Орфей в храмовото обучение.

               Подобна „слабост“ по-късно в живота му е и желанието да се увери, че вече се е утвърдил като божий избраник подобно на светите родове на тракийските царе, като преброи числото на войската си. Бог отново се разгневява и праща неизлечима болест сред хората му, която спира едва след като Давид сам разбира мотивите си и се разкайва за тях:

               „И след като преброи Давид людете, сърцето му го изобличи. И Давид рече на Господа: Съгреших тежко като извърших това нещо; но сега, моля Ти се, Господи, отмахни беззаконието на слугата Си, защото направих голяма глупост“.

(Старият Завет, „Втора книга на Царете, гл. 24, ст. 10“)

            3) Урия воюва за своята изконна тракийска вяра, а не за вярата на Давид

Урия отказва на Давид да влезе при жена си докато божия кивот и воините са на открито, защото той не възприема кивота на завета като вярата на Давид, а като своя изконна вяра:

               „Ковчегът и Израил и Юда прекарват в шатри; и господарят ми Иоав и слугите на господаря ми са разположени в стан на открито поле; а аз ли да ида у дома си, за да ям и да пия и да спя с жена си“?

(„Втора Книга на Царете, сл.11, ст.7”)

               Когато пророкът, който изобличава Давид за греха му, говори за Батшеба (Витсавее) в притча, той я сравнява с „малко женско агне, което сиромахът хранел с хляб заедно с децата си и давал да пие от чашата му и да лежи на лоното му, защото му е било като дъщеря!“ От думите на пророка излиза, че гетската принцеса „лежи на гърдите на“ благословения божи слуга Урия, „пие от чашата му и яде с децата му“, а Давид е човекът, който е „презрял словото на своя Бог, въпреки че Бог му е дал „дома на господаря и жените на господаря в пазухата му“. Давид се разкайва за греха си и Бог благославя брака му именно с Батшеба, а не с другите жени, които е имал, поради приемането на превъзходството на светия корен на тракийската вяра.

               Ръцете на Давид обаче са изцапани с тракийска кръв, затова този грях не остава без последствия. Детето, което Батшеба ражда, умира, а в живота на Давид има много тежки моменти – първият му син е убит от брат си, вторият му син иска да свали баща си от престола и загива като метежник, а самият Давид цял живот води войни и не може да издигне храм в Йерусалим в чест на тракийския Бог Ис-Ус, защото прегрешението на Давид е против светия корен на последователите на Дион Исус на земята.

               Храмът е построен (както научаваме от цитата от Книгата Нави и от летописите в Стария Завет) „по проект“ на тракийския цар Хирам, който е баща на Батшеба (Витсавее), защото Давид е извършил грях, погубвайки наследник на светия корен на последователите на Дион Исус на земята. Този грях е бил счетен за толкова голям, че Бог не позволява на Давид да му издигне храм.

               Давид обаче наистина се разкайва в сърцето, както желае Бог от своите последователи, и не иска да погуби сина си метежник, както е било редно да се направи със син, вдигнал ръка срещу баща си, защото е „научил урока си“ за наследството на рода на Урия. Впоследствие обаче виждаме омраза към светия тракийски корен и към всички пророци на тракийската вяра в Израил, в това число и към самия Исус, за което Христос казва: „Убивахте пророците преди мен… И мене мразите и искате да убиете.“  

               4) Издигането на храма в Йерусалим

               Храмът на Бога в Йерусалим е бил храм на тракийския Бог Ис-Ус, затова е трябвало да бъде издигнат от тракийски цар и от благословен наследник на рода на тракийските гети-свещеници. Такъв цар е бил Хирам, а такъв наследник на гетите – Соломон.

               Затова и когато цар Неемия изпраща пратеници (начело със свещеника Еремия) при цар Ситалк да поискат преписи на всички свети книги от пастирите-царе и от Великия Първосвещеник на тракийския народ Орфей, които да занесат в храма в Йерушалайм, за да се възстанови вярно и точно служението на Бог, Еремия започва молбата си към Ситалк с признанието за помощта при построяване на храма:

               „Помогни ни днес, както ни помогна великият ваш тирски цар Хирам, бащата на гетската принцеса Батшеба от Дома на Урия - майката на нашия Бого-възлюбен цар Шломон (Соломон), когато се градеше храмът на Бога на Силите в Иерушалайм. Защото и до днес е жив споменът, как той помогна на Шломона да направи всичко, според както му поръча Господ, и според чинните предписания на цар Херамес, когото вие наричате Орфей, и сред нас и до днес живеят благословените потомци на Уревия дом.“

          (Книгата „Нави“, гл. 36, ст. 4-31)

               Затова Давид въвежда жертвата на хвала в храмовото служение – изконната традиция на еподите в Тракия – и заедно с нея музикалния съпровод и отрядите на певците, за да се благославя завинаги връзката на еврейските царе и народ с тракийския народ и тяхната вяра в Дион Исус.

               Пожеланието на цар Давид обаче, погубило свещената връзка между двама знатни наследници на древната тракийска вяра – Урия (гет – от „конните народи“) и Батшеба (Витсавее), и днес разделя поклонниците на Бога Исус от пратениците на истинската вяра.

               Затова обещанието, което Бог даде на Соломон, синът на цар Давид и Батшеба е валидно и днес, защото в него виждаме, че благополучието и разрухата на древния Ис-Ра-Ил са свързани с приемането и отхвърлянето на тракийски корен:

          „Ако ходиш пред Мене, както ходи баща ти Давид, с цяло сърце и с правота, тъй щото да постъпваш според всичко, което ти заповядах, като пазиш повеленията Ми и съдбите Ми, тогава ще утвърдя престола на царството ти над Израиля до века, както се обещах на баща ти Давида, като казах: Няма да липсва мъж седящ на Израилевия престол.

          Но ако се отклоните от Мене, вие или чадата ви, и не опазите заповедите Ми и повеленията, които поставих пред вас, но отидете та послужите на други богове и им се поклоните, тогава ще отсека Израиля от земята, която съм им дал, и ще отхвърля отпред очите Си тоя дом, който осветих за името Си; и Израил ще бъде за поговорка и поругание между всичките племена. “  (Старият Завет, „Трета книга на Царете, гл. 9, ст. 4-7“)

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

::: Последвайте ни в клуба Родова Памет на facebook.com/groups/rodovapamet/ и на страницата на Блога на Мерин на facebook.com/meriniblog/, за да следите нашите анализи и коментари според разбирането ни за стойностните неща в животa. ::: 

/от Красимир и Дияна Мерин/

~:~:~ Древните Траки ~:~:~

           От един писмен извор за тракийската история от сборника „Тракийските Хроники“ научаваме, че цар Неемия е изпратил пратеници (начело със свещеника Еремия) при цар Ситалк да поискат преписи на всички свети книги на пастирите-царе и на Великия Първосвещеник на тракийския народ Орфей, които да занесат в храма в Йерушалайм, за да се възстанови вярно и точно служението на Бог.

         Да не забравяме, че според един от еврейските пророци от Стария Завет, очакваният Месия е трябвало да се нарича Емануил. Името му обаче е Исус, което е точно съвпадение с името на Бога на нашите предци, Ис-Ус (виж поредицата „Тракийското Писмо Декодирано“ от д-р Стефан Гайд, от която научаваме, че траките са почитали Бог Дион Исус и са изписвали това име върху оброчни глинени плочици, някои от които са намерени на различни места в териториите, влизащи в земите на древна Тракия. Повече за тези открития може да научите тук или в книгите от поредицата).

       „Ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от светия град и от написаното в тая книга.“ (гл.22: ст.19) 

 

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~ 

:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

::: Последвайте ни в клуба Родова Памет на facebook.com/groups/rodovapamet/ и на страницата на Блога на Мерин на facebook.com/meriniblog/, за да следите нашите анализи и коментари според разбирането ни за стойностните неща в животa. ::: 

     „Език свещен на нашите деди“ е написал отдавна Иван Вазов. Днес българите обаче не познават силата на родния си език. Едни се срамуват, че той не е толкова популярен като английския език например, а други, по свое собствено усмотрение, обвиняват за всичките си житейски несгоди това, че пишат и говорят на български език, а не на „интернационалните“ езици като английски, немски, френски или испански.

     Това обаче не винаги е било така. Дори и през годините на турското робство, българският език се е ползвал с уважение – и е бил използван като „държавен“ или „административен“ език в териториите на турската империя. За това свидетелства и Симеон Радев в спомените от своето детство. Ето какво пише той по въпроса: 

     „…Когато се занимавах с Любен Каравелов и неговия престой в Белград, направи ми впечатление, че половин век след като Сърбия беше свободна държава, нейната столица брояла 30 000 жители. Битоля тогава имала 80 000. Сега тя имаше като че ли още по-многобройно население, от същите народности, както в Ресен, и всички говореха български. Който би се разходил по пазара, би помислил, че това е чисто български град. Особено впечатление направил тоя факт на Биман, бивш кореспондент на „Standard“ в София, автор на биография на Стефан Стамболов. Когато посетил Битоля, останал учуден, че навсякъде се говори български. Отишъл на едно заседание на административния съвет на вилаета и чул, че разискванията стават на български. Разпитал за това председателя на съвета. Малик бей му казал: „Иначе и не можеше да бъде. Членовете на съвета от разните народности не знаят турски. Единственото средство да се разбираме е българският език.“ (Симеон Радев, Траян Радев, „Ранни спомени“, ИК „Стрелец“, София, 1994)

      Този малко известен факт има своето обяснение, но за него след малко.

    Д-р Стефан Гайд доказа неопровержимо в мащабния си труд „Тракийското Писмо Декодирано“, че днешният български език е новотракийски език, а предците ни са се покланяли чрез него на своя Бог Ис-Ус – триединен Бог, чиито три лица са били тълкувани като три отделни божества, а именно Дион Исус Слънцедатното Слово, конникът-победител Херос, и майката-богиня Ма-Рея. Затова е важно да се запитаме защо в държавната територия на днешна България днес наследниците на този „свещен език на дедите ни“ бързат да изучат децата си първо на модерните европейски езици, а нехаят за свещеното наследство на предците си?

    Отговорът е очевиден – защото днешните българи нехаят за вдъхновителя на тяхната древна реч – наричана „боготворческа“ или „богарска“ – и са подменили оригиналната вяра на предците си с неверие, от една страна, и с вяра в чужди богове и поверия, от друга. По тази тема ще говорим по-подробно в друг случай, а сега ще приведем част от една монография на акад. Цветан Гайдарски по повод откритието на д-р Стефан Гайд, че тракийският език е древният богарски език: 

     „… Всеки, който използва родния език, употребява несъзнателно слова, които призовават събития, които се случват в неговия живот и в живота на близките му. Българският език е наследник на най-древната Реч, която се съдържа както в говора ни, така и като образи в подсъзнанието и сънищата, и тя работи без да я „признават” или „приемат”. По този начин всички, служещи си с думи и образи, попадат (щат – не щат) под  неумолимия невидим вселенски закон на Словото и Неговите съдби. Ние сме преди всичко това, което говорим или мислим, и това, което възприемаме през петте си сетива, всяко преживяване, всяка реалност, в която живеем, е информация, която древните наричали Словото. В Него се движим и съществуваме…. 

     …Траките (според сборниците „Тракийските Хроники“ и „Тракийските Послания“) са били изкусни в науката на призоваването, в която тракийските заклинатели употребяват своята Родна – Божеска (според тях) – Реч. Те са вярвали, че говорят Първо-езика, вдъхнат на предците им лично от Бога. От там всред чуждоезичните народи в древността изкуството на призоваването се нарича „тракействане“ (гърците го наричат трескейване). Другите народи говорят на производните на Първо-говора езици, които Бог размесил поради богоборчеството на човеците (според Свещените писания след Вавилонското стълпотворение). От тогава всъщност човеците се разделят на народи, произлезли от родове, те пък от семейства начело с бащи, но основният признак, по който се разпознават и самоопределят, е езикът, който  говорят в наследство от предците си. Но езиците на народите загубват първоначалната семантична пълнота на Първо-езика, вътрешната духовна структура на неговите думи, тяхната мистична етимология, както и онази граматика, която разкрива взаимоотношенията НЕ само със заобикалящата ни физическа и социална среда, но и с невидимите светове на Свещената територия. 

Учудващо ли е тогава, че българският език е имал такова голямо влияние сред държавния живот в някогашната турска империя? Ако е така, сигурно ще бъдете учудени и от новината за едно мащабно проучване на БАН, от което става ясно, че българският език е признат за официален в област Кук, щата Илинойс, САЩ, където данъчната администрация работи на него успоредно с английския. Според доц. д-р Ана Кочева от Института за български език към БАН, която е автор на карта на българоезичните по света, очаква се и други щати да признаят българския език за официален и да го използват в държавната администрация.

     „Българският език е признат за официален в американския щат Илинойс“. Дали подобна новина не е имала ефекта на шок върху съзнанието на определени групи сънародници, които отдавна считат езика ни за ненужен и очакват бъдещето, в което той ще бъде заменен от английския? Може ли изобщо подобна новина за бързото разпространение на българския език зад граница да накара някой представител на изброените по-горе „поклонници на чужди езици“ да се замисли за миналото, настоящето и бъдещето на своя народ, а оттам – и за собствената съдба и живот?

     Освен това в проучването родните езиковеди представят данни, според които 15 милиона души по земното кълбо говорят езика ни, като в Европа най-много българска реч се чува в Украйна, Молдова, Гърция и Испания, както и във всички изгубени от страната ни територии след Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. На тези места живеят от 200 000 до 1 милион българи, а в Австрия езикът ни е официално признат за матуритетен,  което означава, че в училище може да се държи матура на български. Освен това български се говори и в държави от Новия свят – в Австралия и Нова Зеландия само има общо около 220 000 души, които говорят на родния ни език.

     А анализаторите от standartnews.com цитират по-подробно изявлението на доц. Кочева. Според тяхната информация по света тече процес на „ребългаризация“ – масово откриване на нови български училища (неделни или под някаква друга форма), подпомагани в последните години и от Министерството на образованието, което участва активно в процеса, като подпомага българските общности там с учебници, помагала и учители. Основното, което децата учат, е не само роден език, но и история и география на България, а в допълнение се честват националните ни празници и се правят различни фолклорни тържества, за да се запази не само езикът ни, но и културата, която той носи със себе си.

     Откъде идва огромното влияние на българската (древната богарска тракийска) реч, та дори и днес една малка страна без видимо влияние или сила в съвременния свят не е изчезнала поради езика си?

     И ако все още смятате, че подобни статии за богатството на родния език и история са празна работа, вижте как в Италия почитат наследството си с още една любопитна новина, която споделяме с вас в края на тази тема:

„В Италия бе открит паметник на хан Алцек“
(Със съкращения от Dir.bg, 8 юни 2016, редактор Димитър Михайлов/

     Българското посолство съобщи подробности за церемонията по откриване на паметник на хан Алцек в Италия, сочен като пръв монумент на български владетел в чужбина.

     Паметникът се издига в Челе ди Булгерия (Celle di Bulgheria), община с около 2 хиляди жители в провинция Салерно на южната област Кампания. Тя е разположена в полите на планината Булгерия, която с внушителната си надморска височина от 1225 метра представлява природен феномен, тъй като се извисява в равнина без други възвишения наоколо (…)

     Особена тържественост на събитието придаваха украсените с български и италиански знамена улици и площади, както и изпълнението на националните химни на двете страни. Тържеството приключи с изявите на местни фолклорни певци. Кметовете на Челе ди Булгерия и Велики Преслав подписаха споразумение за побратимяване на двете общини. По поръчение на председателя на Народното събрание Цецка Цачева на кмета Джино Марота бе връчен почетен медал за заслугите му за развитието на италианско-българските отношения (…)

     Хан Алцек, който е сочен за син на Кубрат и брат на Аспарух, предвожда панонските прабългари при заселването им на териториите на Лангобардското кралство. Историкът Павел Дякон свидетелства, че при управлението на Гримоалд Първи (Grimoaldo I), крал на лангобардите и на Италия през 662-667г., хан Алцек получава титлата гасталд – кралски велможа, управляващ административен окръг с граждански, военни и юридически задължения, а по-късно неговият син Ромуалд Първи Беневентски (Romualdo I di Benevento) му предоставя земи, в които да се засели заедно с воините си (…)

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

::: Последвайте ни в клуба Родова Памет на facebook.com/groups/rodovapamet/ и на страницата на Блога на Мерин на facebook.com/meriniblog/, за да следите нашите анализи и коментари според разбирането ни за стойностните неща в животa. :::