Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04.2017 22:02 - Възкресението – ВеликДен за човешкия род
Автор: merini Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1677 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 16.04.2017 00:54

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
image

Възкресението – ВеликДен за човешкия род

::: Ако човек пожелае много силно, желанието му ще се изпълни, но дали ще може да живее след това според Истината на Единствения, от Когото е получил всичко? :::
 

/от Красимир и Дияна Мерин/
 

~:~:~ Апология на Християнството ~:~:~
 

            Безверието и материализмът като начин на живот владеят много хора и предопределят тяхното разбиране за културата, обществото и миналото на народа им. В нашия клуб „Родова Памет“ във Фейсбук (facebook.com/groups/rodovapamet/ ) слагаме акцент на разбирането за миналото на българския народ и на индивидуалния семеен род, от който всеки произхожда, като архетипно знание за корените на вярата, тъй като сме убедени, че отсъствието на жива вяра води до суеверие и непознаване на онези културни и социални феномени, чрез които едни духовни сили носят благословение, а други проклетия.

            Голямата цел на съхраняването на родовата памет е опазването на вярата в доброто и опазването на надеждата, а това не би могло да се случи без разбиране и опознаване на силите, които управляват световете.

            Най-характерното за българското битие и история от древността до днес е християнската вяра на народа ни и ИМЕТО на Исус, благодарение на които българите са оцелявали и запазвали своите самосъзнание, бит и душевност.

            Липсата на тази вяра е тласкала сънародниците ни към неудържими неволи, лоши избори и причиняване на зло (в това число предателства) на близки, роднини и възлюбени. По този начин са били предавани борци за свобода, роднини са изоставяли семействата си, близки са онеправдавали и ограбвали еднокръвни, приятели са разваляли приятелствата си, девици и момци са се лутали в търсене на подходящия семеен партньор.

            Днес е денят преди великия празник Възкресение Христово, Празникът на Възкръсналия Исус, който НАИСТИНА (воистина) възкръсна, но ‘въскръсна’ и ЗАРАДИ ИСТИНАТА, за да може всеки, който пожелае нещо добро в живота си, НАСИТИНА да го получи и има завинаги. Любов, приятелства, работа – Исус приближава всеки чрез Своя Дух (образът на „Бялата Богиня“ в западно-европейската литература или „Богинята-майка“ при древните траки) до онези житейски мироглед и надежда, които да трансформират живота му от тъжен и мрачен в радостен и светъл.

            Добре е в очакване на Възкресение да размишляваме върху тези неща, защото както не всеки ден е Великден, така и за да достигне човек до Великите обещания, той трябва да проявява постоянство и сериозно отношение към Словото на Божия Син за битието. „Горко на псевдохристияните, които се наричат правоверни и в името на своята себе-праведност разпиляват Божието, вместо да го събират в Христа… Мъдростта е Майка на духовното жречество на Христовата Църква…“ ::: „Посланието на Етан, Книжник от Бога, до Верните Тракийски Братя Corpus Ecclesiasticum, гл.7, ст.14“ :::

            Историята, която поместваме тук, по една приказка на Николай Райнов е нашият поздрав към всички, които обичат добротата и красотата на вярата на нашите предци, защото това ги прави истински наследници на българският (трако-богарски) род. Те знаят, че нищо не може да се случи без разрешението на Бог, и че Той допуска всичко, за да можем като свободни същества да извлечем добро от злото и да получим цялото Божие благословение.

            Да си спомним за нашите предци и тяхната Свещена вяра и да задълбочим разбирането си за света според родовата памет за „Откровението на Древния Тракийски Епос, Ти-Он-Иисус, който беше Син Божий, от баща – Бог Отец Йеова и майка – Духа Божий (Рейа, както се произнася на Тракийската Реч)… Защото в Тракия още от древността се казваше за Духа Божий, че ще роди в плът Ти-Он-Иисус като се облече в земна жена-девица, слизайки над нея в пълнота, която ще бъде Мястото на Духа Божий, сиреч Ма-Рейа (мястото на Рейа), което пророчество се изпълнява в името на Христовата Майка – Мария. За Този Иисус знаеха и прогласяваха Траките в тайнствата си на Древната Реч, че е Жертвата, заклана още от преди създанието на света за спасението на избраните, които са повярвали в Него и се хранят с Плътта Му и пият Кръвта Му, които са Хлябът Небесен и Кръвта на Лозницата Небесна, която е Дървото на Живота, сиреч сам Възкресението-Иисус.“ /текстът в кавички е по „Тракийските Послания“, „Скритите Първа и Втора Глава на Второто Послание Мелхиседеково до Избраните Братя в Тракия, Corpus Melchisedecum, гл. 2, ст. 11-15“/

::: Вижте следната кратка история по фрагменти от „Бялата мома“ на Николай Райнов. :::

            „… Някой отворил вратата с голяма сила. Влязла една бяла мома. Тя била облечена в дълги дрехи, по-бели от сняг. И косата й била бяла — дълга и сребриста. И лицето й било бледо като бял восък. А очите й големи и сини. Но не тъмносини, а много бледни: би рекъл човек, че са без цвят.

            Без да се озърне наоколо, момата отишла при заспалия старец и се навела над него. Загледала го, па духнала в лицето му. Момъкът видял нейния дъх: той приличал на бляскава сребриста пара.

            След това бялата мома отишла при момъка. Навела се и над него. Момъкът усетил ледния й дъх. Приискало му се да извика, ала нямал сила да си отвори устата. А бялата мома се навеждала все по-ниско и по-ниско.

            Момъкът я гледал. Тя била много хубава. Само очите й били страшни: едри, безцветни като стъкло. Лицето на момата току-речи допирало неговото. Меките й бели коси падали върху бузите му. Гледал момата и не можел да си откъсне погледа от нея. И тя го гледала. По едно време рекла:

            – Старецът много е живял. Време му е да си отиде. Нека си отпочине. Но не зная що да правя с тебе. Наистина не зная…

            Момъкът направил страшно усилие да проговори. Но не успял. Обаче си казал на ума, сякаш говори на момата:

            „Ти си жестока. Как можа да лишиш от живот стария ми баща? Кой ще гледа майка ми? Тя ще умре от глад и скръб.“

            Тогава се чул отново леденият глас на момата:

            – Недей ме нарича жестока! Ти нямаш право. Аз съм справедлива – давам всекиму онова, което е заслужил. Ще има кой да се грижи за майка ти – ти ще останеш жив. Ти си хубавец, Аз няма да те докосна. Но помни едно – ако кажеш някога някому, че си ме видял тая нощ и си чул моя глас, ще те пратя веднага при баща ти.

            Като рекла това, бялата мома излязла от колибата и хлопнала вратата подире си…

            „Дали това, що видях — се запитал той, — беше наяве или насън? Дали виелицата не е отворила вратата, а на мен да се е сторило, че влиза някаква си бяла мома? Дали не съм взел тия високи преспи за човешки образ? Не знам…

            Синът почнал да буди баща си, но оня се не помръдвал. Пипнал лицето му. То било студено като лед. А все пак в колибата се чувало някакво размерно дишане — като че ли диша заспал човек. Но тоя човек не бил старецът – дърварят лежал неподвижно, гърдите му не се повдигали. Той бил замръзнал.

            Момъкът се хвърлил върху него и почнал да се опитва да го свестява. Ала в това време вратата отново се отворила и бялата мома влязла за втори път.  Тя се навела над момъка и му прошепнала:

            – Което направих аз, никой не може вече да развали. Недей се мори напразно!

При тия думи момъкът паднал по гърба си, сякаш някой го е ударил по гърдите, та го е повалил…

            Момъкът се върнал в къщи. Няколко месеца след това той лежал болен от страшна треска. Все му се привиждала бялата мома. Но той не казал никому нищо за онова, що видял и чул през оная страшна нощ в колибата.

            Най-сетне оздравял. Грабнал секирата и въжето и тръгнал за дърва. Било топло. Работата вървяла бърже. Момъкът насякъл дърва, натоварил се с тях и се запътил за селото. На едно място се спрял да се отмори. И отведнъж му дошло нещо на ум. Той си казал: „Мама е слаба и болнава. Да имах поне малко пари, бих могъл да се оженя, та да има кой да шета из къщи. Но аз съм беден. Нямам ни стотинка спестена.“

            И това си казвал той всяка вечер, колчем се спре да си отпочине на връщане за село. Минало лятото. Застудило се времето. Настъпила зима. Една вечер, като се връщал със своя товар, момъкът се спрял да се отмори малко над реката. Отведнъж му дошло на ум за бялата мома. „Да знаеше тя в каква мъка ще изпадне мама след татковата смърт, едва ли щеше да го откъсне от живота.“

            Тъй си казал момъкът, па прибавил след малко: „Жестока излезе тая бяла мома, ако е наистина дошла отнякъде в колибата, за да грабне покойния ми баща. Но все ми се струва, че аз съм я сънувал. Татко умря от замръзване. Никаква мома – ни бяла, ни черна – не е имало.“

            Тъкмо що изминал десетина крачки, видял на пътя мома. Тя била стройна и хубава, синеока, с руси коси – толкова светли, че изглеждали повече сребристи, отколкото златисти. Дрехите й били бели. Отначало момъкът помислил, че е призрак. Той се уплашил. Но момата се спряла и го загледала. Той дошъл на себе си и я поздравил. Тя му отвърнала на поздрава и се усмихнала.

            – Любезни момко – рекла след това с глас, приятен като птича песен, – мога ли да дойда с тебе до селото? Аз съм сираче. Родителите ми умряха преди няколко дена от треска. Имам сродници в града. Те са бедни, но се надявам поне да ми намерят някъде място да слугувам.

            Момъкът бил обаян от хубостта на момата и от сладкия й глас…

            – Сгодена ли си?

            – Не. Кой би се сгодил за сираче, което няма зестра?... Ти навярно ще се ожениш през тая зима. Време ти е…

            – За женитба още не съм приказвал с майка си. Тя е вдовица от година насам, сама е в къщи и има нужда от отмяна, но трябва да си призная, че не съм богат. Дори нещо повече: нека кажа направо, че нямам дори и една стотинка спестена…

            Като стигнали до вкъщи, момъкът рекъл на момата: – Ти си уморена, а ето че е тъмно в селото и по пътищата. Няма къде да вървиш посред нощ. Преспи у дома. Майка ми е добра и ще те приеме…

            Излязла майката. И тя поканила момата… Додето приготви вечеря, па и през време на вечерята бабата приказвала с гостенката си, която й се харесвала все повече и повече. Тя я обикнала и след вечеря, когато момъкът си легнал, й казала:

            – Ще ти продумам нещо. Ако не си съгласна, недей ми се сърди… Остани при нас. Ти си млада и хубава. Пъргава си. И по сърце изглеждаш добра. Искаш ли да се задомиш? Моят син е беден, но е работливичък. Гладна няма да те остави. А на мене ще бъдеш голяма помощ. Съгласна ли си?...

            Момата се съгласила и останала. Омъжила се за момъка. За цялото село това било голяма изненада. Такава хубавица – и да вземе бедния дървар! Че тя не прилича на жена, а на самодива! Сякаш е богинята на хубостта, слязла от небето. И толкова кротка, нежна и добра!

            На дърваря се народили момченца и момиченца. Те всички били хубави като майка си – с бяла кожа, синеоки, със сребриста коса. Весели, добри и умни. Да ти е драго да ги гледаш!

            Момата била работлива. Тя умеела да плете и везе. Свърши ли си къщната работа, сядала с конците и иглите в ръка. Ръкоделието й било толкова майсторско, че почнала да получава поръчки от града. Семейството живеело добре. Дори от добре по-добре…

            Майката на момъка умряла. Останал той с жена си и децата си. Тъй живели те десетина години. Селяните продължили да смятат момата за самодива или богиня. Техните жени – от много работа навярно – застарявали рано-рано.

            А момата, макар че имала десет деца и работела от ранна сутрин до късна вечер, била все тъй млада и хубава, каквато я довел дърварят от гората през ония зимна вечер, преди повече от десет години. Само едно се забелязвало: очите й ставали все по-едри и по-едри и косата й – все по-бяла и по-бяла. Но от тая промяна тя ставала още по-хубава…

            Момъкът си припомнил нещо страшно, станало отдавна. Седнал при жена си и я загледал как работи под светлината на фенера от шарена хартия. Пръстите й се преплитали бързо-бързо. Очите й дори не следели що правят пръстите. Погледът на жената бил обърнат навън. Тя гледала през малкото прозорче към падащия сняг.

            – Като те гледам, невесто, че седиш тъй осветена от бялата светлина, спомням си нещо, станало отдавна. Дори не мога ти каза дали то наистина е станало или съм го сънувал. Но – и сън да беше – то е толкова чудно, че заслужава да се разкаже за него…

            – Какво е то?

            Гласът й бил студен, сякаш предпазва или заплашва. За пръв път чувал дърварят жена си да говори с такъв глас. Тоя глас отведнъж му напомнил гласа на бялата мома.

            – Ще ти кажа. Отдавна стана това. Тогава бях на осемнадесет години. Година, преди да се оженя за тебе. Както лежах в колибата на лодкаря, видях една мома, която приличаше много на тебе. Досега ми не минаваше през ума, че си приличате. Бях я забравил. Тя беше бяла, хубава, стройна, синеока и среброкоса — също като тебе, каквато си сега…

            И момъкът разказал на жена си онова, което преживял през страшната зимна нощ. Най-после завършил:

            – Не знам насън ли беше това или наяве. И досега не знам. Но такава хубава мома не съм виждал преди това, за да мога да я сънувам. Па и след това освен тебе друга подобна на нея не съм срещал. Тя ще да е била богиня – богинята на ледната смърт… Коя беше тя?...

            Тогава момата скочила и като застанала пред дърваря, викнала му с леден, смразяващ глас:

            – Питаш ли още? Аз бях, аз! Аз бях онази бяла мома. Понеже ти ме нарече жестока, реших да ти докажа, че съм готова да понеса и мъки, и труд, и грижи, за да ти гледам къщата и да отменя майка ти. Но ти не излезе достоен за мене! Нали те предупредих, че ще ти отнема живота, ако кажеш някому що си видял и чул тогава? Ти заслужаваш да сторя това ей сега. Но аз обичам и жаля децата, които спят. Не искам да ги оставя без баща. Ти ще останеш да се грижиш за тях. Само помни, че ако някое от тях се оплаче от тебе, веднага ще те накажа.

            Гласът на момата затихнал. Самата тя станала прозрачна – като бяла сянка – и изчезнала през прозорчето, както изчезва дим, който се разпилява във въздуха. Богинята си отишла там, отдето била дошла… „Утробата на Небесния Град е нежна Майка на всички вярващи в Исус, тяхна Родина и Владетелка над Духовете!“ /цитат по мотиви от „Второто Съборно Послание на Божия Слуга Михаил“ от сборника „Тракийските Послания“/ :::

            ::: Ще завършим с един кратък цитат от книгата на Д-р Стефан Гайд,  „Тракийското Писмо Декодирано IV“, свързан с разчитането на орфическата притча на посветения, изписана по съдовете на съкровището от Летница, Ловешко, IV-III век пр.н.ера:

            Чрез проникновената сила на мисълта и размишлението (медитацията) адептът успява да проникне през ВРАТАТА между световете (която е сам Дион-Исус) и да влезе в това Духовно Измерение, където в него бива заченато „от Дух и Истина" – НОВО БОЖЕСТВЕНО ЕСТЕСТВО. Логичният въпрос, който следва е, кое е това Духовно Измерение, в което влиза посветеният и с което има интимни отношения, за да се зачене неговото „ново ест-ество" от тази интимна връзка? Отговора намираме в ранно-християнските концепции, идентични на орфическите възгледи за мистерийното посвещение, но записани столетия по-късно в апостолските писания. Посветеният Ап. Павел нарича това измерение „духовна Майка на всички", раждаща синове на Свещения Дух, Реалност, към Която пристъпват чрез Христос всички участници в Божественото естество: „... а горният Йерусалим е свободен: Той е Майка на всинца ни..." (Послание към Галатяни гл. 4: 26-29); „Вие обаче пристъпихте към ... града на Живия Бог, небесния Йерусалим, и към десетки хиляди тържествуващи ангели, при събора на Първородните..." (Послание до Евреите гл. 12: 22-28). :::

 

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
::
Личностно Развитие ::
::
Родолюбие ::
::
 Истински Истории ::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
::: Ако ни последвате в клуба Родова Памет на facebook.com/groups/rodovapamet/ и на страницата на Блога на Мерин на facebook.com/meriniblog/, ще можете да следите нашите анализи и коментари според разбирането ни за стойностните неща в животa ::: 
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~




Гласувай:
3


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: merini
Категория: Лични дневници
Прочетен: 543003
Постинги: 211
Коментари: 52
Гласове: 250