Бащата е като дряна...

Дрянът цъфти първи, в края на зимата, силно разклонен... А зрее последен, чак наесен.

Затова чадата удрят баща си по гърба за благословение, с дрянова клонка, свита в кръг. Защото бащата винаги е здрава опора – образ на Източника на сила, здраве и добруване.

И както дрянът е силно разклонен, така и Бащата учи чедата си да дават много плодове, които да знаят как и къде да дарят...

~ ::: ~

::: Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа. :::

~ ::: ~

~:~ След Съединението през 1885 г. България се развива с темпове, удивили тогавашна Европа. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Затова от година на година става все по-неприемлив и нетърпим нейният международен статут на княжество, васално на Османската империя. При това тази зависимост далеч не се изчерпва само със скромния годишен данък от 1 млн лева.

Признаването на българската независимост не става лесно и бързо. Но за разлика от Съедиението през 1885 г., никой вече не смее да заплашва България с военна намеса. Всъщност най-засегнатата в случая страна - Турция, се вълнува преди всичко от размера на обезщетението, което България трябва да плати за национализираните Източни железници.

Обявяването на независимостта е нов удар срещу решенията на Берлинския договор и поредната стъпка по пътя към осъществяването на националните идеали. Суверенна България вече може да сключва легитимни договори с други държави. Отхвърлен е режимът на капитулациите, и така рязко се увеличават приходите на държавата от мита, данъци и такси. Това спомага за цялостното развитие на страната. ~:~

::: Следва текстът на манифеста за независимост, прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 година в гр. Велико Търново.

„По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.

Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.

Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.

Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги - бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.

Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България - свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее българският народ!”

Издаден в древната столица Велико Търново на 22 септемврий 1908 г. двадесет и втората годишнина от Нашето царуване. На първообразния с собствената ръка на Негово Величество подписано: ФЕРДИНАНД I :::

::: източник: „Извори за Българската История“, съст. Пенка Костадинова, Милен Куманов, „Отечество“, София, 1994 година :::

::: Красимир и Дияна Мерин, основатели на „Школата за изследвания на българската родова памет по Метода Гайд“ :::

Епопея на забравените истини: Ручеите от Жива Вода

„Слаба е и бедна човешката реч. Никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце.“ (Димитър Талев) Затова истински блажен е оня човек, който се е научил да слуша и говори Думите на своя Създател.

/от Красимир и Дияна Мерин/

Има много случаи, поради които сълзите бликат от очите.

Понякога е радост, друг път – скръб, а има и случаи на болка в тялото, която не се търпи.

Сълзите са думите на вътрешния човек, който говори със своя Създател на небесен език, от който воплите на душата потичат като ручеи от Жива Вода.

И всеки път, когато душата се пропуква, тези поточета обливат човешкото лице, за да го умият и да го приготвят за среща със своя Творец.

Те изглеждат еднакви на всяко лице, но както буквите в книгите са еднакви, а съдържанието различно, така и сълзите рисуват сърцето, от което се изливат.

И човек става онова, за което плаче. 

Епопея на забравените истини: Писател

/от Красимир Мерин/

Прочетох Евангелията на Исус – според Матей, Марко, Лука и Йоан. Впечатлих се и реших и аз Евангелие да напиша.

Писах, писах, но думите ми свършиха поради теснотата в моето сърце.

Затърсих сред авторите преди Матей, Марко, Лука и Йоан и започнах да откривам нови, непознати думи на други като тях.

Но колко тясно беше в моето сърце! И тези думи свършиха завчас, като изгоряла свещ. И мракът на безсловесността отново ме замъчи…

Потърсих думите на мъдрите и опитах да пиша с тях по страниците на моето Евангелие. Но въпреки че намирах много древни думи като тези на Матей, Марко, Лука и Йоан, все още не им бях намерил място в своята душа.

Тогаз си рекох, че нещо ми убягва… Защо Евангелието, което искам да напиша, стои наченато едва? Нима всички като Матей, Марко, Лука и Йоан са имали повече думи от мен, владеещият силните слова на съвременния свят?

Пропусках нещо, но какво? Очевидно има Слово, което не познавах, но което има силата да създава нови светове от думи. От него сигурно са черпели всички като Матей, Марко, Лука и Йоан…

Така реших да стана техен брат – на Матей, Марко, Лука и Йоан и на всички други като тях – Живи Думи през вековете и до днес.

И намерих толкоз много думи, че едва ли можех само в една книга да ги събера... Думи като тези на Матей, Марко, Лука и Йоан – мои братя и учители в написването на Евангелие, родено в моята душа.

За българската родова памет и човешкото битие

Родовата памет е архетипната памет на индивида и народа, която определя творческите възможности на човека и се запечатва в неговите психика и битие като матрица на духовната същност на Човечеството. Тази архетипна памет се култивира от научното мислене, чийто фокус са размислите за битието на човешкия род.

Като наследници на нашите предци, ние сме и наследници на процеса на преоткриване и овладяване на знания, които вече съществуват, но са скрити в личния (субективен) неизследван още свят. По този начин, историческата истина, която е мъртва във видимото пространство и време и съществува само като артефакти, продължава да живее в паметта като духовен факт, поради културната непреходност на идеите.

Истинската история е жизнена чрез преживяванията на субектите и те са тези културни и духовни феномени, за които можем да разсъждаваме. 

            Археолози и историци днес назовават голям период от древната история на човечеството праисторическа епоха поради презумпцията, че няма идентифицирана писменост, чрез която да се съхранява историческата памет.

Нашите предци не са били примитивни, а са имали мислене, което далеч превъзхожда модерните научни и религиозни концепции. За тях Езикът е бил неизчерпаем източник на Познание (Логос) за света и те са го свързвали с Творческото Слово.

            По-късно, учени постулират, че всички открития в науката са религиозни (мистични) откровения, които произтичат от умозаключения следствие на частни наблюдения. Тези частни наблюдения са водели до хипотези, които последствие са били потвърждавани от опита. Това специфично субективно познание е било кодирано като мироглед в писмеността и по този начин е било запазено като предишен опит. 

            По този начин редица учени през вековете са гледали на света като на божествена еманация и са съчетавали своята човешка ограниченост с познанието на многозимерността на битието.

            Тази архетипна (родова) памет определя творческите възможности на човека и се запечатва в неговите психика и битие като матрица на духовната същност на Човечеството. В измерението на тази родова памет обаче времето и пространството са относителни величини.

            Истинската родова памет – човешкия, народностния или  фамилния, е жизнена чрез архетипните преживяванията на субектите и е съставена от различни културни и духовни феномени, за които можем да разсъждаваме; различни индивидуални преживявания и размисли за културата и духовността, запазени в езика, бита и фолклора на българите, които са актуални и днес като духовни феномени. Чрез тези акценти, всеки творец или ценител на истинските изкуство, наука и богословие може да се докосне до мистерията на творческия дух на предците ни и да култивира в собствения си живот концепции и практики за изграждане на мост между микро- и макрокосмоса на битието.

"Днес, кога чуете Неговия глас, не ожесточавайте сърцата си."

Седмицата има седем дни.
Te всички имат свой резон и свое време кога да се явят.

Тези седем дни отмерват като вярна стража
минутите на нашия живот.
Неумолимо се редуват и изискват своя данък –
за времето прекарано на този свят.

Окаян аз, не ще ли има край кръговратът на тези дни?
Кога ще мога да отдъхна без страх, че почивката ще свърши?

Оказа се, че има и друг незнаен ден –
от Бога отреден за почивка от човешките дела.
Той идва всеки ден.
Той е „другият“ ден.

В него аз отдъхвам от земните дела
и славя Бога за този осми ден създаден за спасението на моята душа.

            Случвало ли ви се е да преживеете нещо, за което имате усещането, че е ставало и преди? Странното усещане, че живеете във филм, който вече сте гледали… Тогава ще ви бъде интересно да научите повече за механизма на това явление.

            Дежавю
            Например, френският психолог Емил Буарак (1851-1917) въвежда термина дежавю (или дежаву) (от френското dйjа vu, което означава вече видяно), за да обрисува състоянието, при което човек е убеден, че вече е преживявал дадена ситуация, въпреки че обстоятелствата около нея не са съвсем ясни.

            Според Буарак и неговите последователи това се дължи на химичен дисбаланс на мозъка, който не обработва някоя настояща случка там, където нормално става това, а в дяла от мозъка, отговарящ за спомените. По този начин човек остава с убеждението, че живее в някой от своите спомени и му се струва, че знае какво ще се случи.

            Дали обаче това не се дължи на намерението на Създателя да подскаже на човека, че прави същите грешки, както и в миналото?

            В окултизма има схващането, че дежавю се дължи на нашите предчувствия, спомени или изживявания от отминали животи. Това схващане претендира за меродавност поради ясновидските способности на хората, които уж били заложени дълбоко във всеки от нас, и почива на схващането, че докато спим, нашето невидимо тяло обикаляло непознати места, срещало хора и изпитвало емоции, които не помним на сутринта – а си спомняме само чрез „дежавю“.

            Това ли е истината? Оказва се, че дежавю е знак за божествено проявление в живота - когато човек се развива и учи, или когато не успее да разчете посланието.

            Според учените дежавю спомените започват да се появяват около осмата или деветата година на детето и са най-активни в 20-те и 30-те години на човешкия живот, тъй като в този период от живота ни мозъкът се развива най-бурно. След това дежавю спомените започват бавно да отшумяват.

            Но има и случаи, в които дежавю може да е признак за началото на болест, както е при възникването на епилептични припадъци. Епилептичните припадъци предизвикват изменения на електрическата активност на невроните в мозъка, която може да се разпространи като ударна вълна по целия мозък и да активира дяла, който отговаря за спомените, тоест дежавю отключва болестта.

            Жамевю
            Противоположното състояние е жамевю или жамеву (от френското jamais vu, което означава никога невидяно).

            Жамевю е състояние, при което човек изпада във временна неспособност да разпознае лица, места и ситуации и те му изглеждат непознати за известно време. То може да настъпи внезапно и да причини временна загуба на ориентация за хората, с които говорим, или за това какво точно правим в момента.

            Обясненията на учените са свързани с химичните процеси в мозъка, при които настъпва краткосрочна загуба на паметта. Но загубата на памет е винаги причинена от някаква травма или шоково състояние, докато при жамевю имаме състояние, което идва внезапно и без причина.

            Очевидно това е божествен механизъм за напомняне, че всички човешки мисли и намерения могат да се сринат в един миг – и в този миг човек да остане без нищо. „Защото, който не умножава това, което има, ще изгуби и онова, което си мисли, че има“ (думи на Иисус Христос от Евангелието).

            Тази загуба не настъпва изведнъж и не е трайна, тъй като целта е обучение, за да не пилеем напразно своите мисли и чувства.

            Дежавю и жамевю - божествени проявления в човешкия живот
            И така, в единия случай човек има дежавю и припознава нещо, а в другия – жамевю, когато не може да различи познати за него неща. Те не са случайно, а са състояния, чрез които да разберем какво ни се случва и защо.

            Подобно на зависването на софтуер в компютърните системи, когато операционната система просто спира да функционира по необясними причини и единствено нейното рестартиране решава проблема, жамевюто на компютъра е подобно на „блокирането“ на човека. Тогава се нуждаем от специалист. Защото както казват компютърните специалисти – не можеш да разбереш проблемите на софтуера на логическо ниво (идеите, с които е създаден), ако се вглеждаш само във физическото ниво.

            Защо тогава дори в случаи на тежки заболявания като епилепсията започваме да бърникаме в човека чрез всякакви сиромашки учения, а не се обърнем към Начинателя и Усъвършителя на живота ни?

            По света има много разумни и просветени учени и специалисти, които отдавна са осъзнали, че нищо в нашия живот не е просто стечение на обстоятелства, в това число и състоянията на жамевю и дежавю. Поради тях някои хора живеят като в мъгла, блокирани в абсурдна капсула в Божията машина на времето. Те напипват някое дежавю от своето минало, но ако не проумеят Божествения ред, ще останат изгубени в жамевюто на своя живот без Бога.

Симфонии от звуци, написани със нотни знаци.
Махни един дори – или го подмени със друг,
и симфонията от неземни звуци ще се промени
и магията й ще се развали.

Иисус родил се на земята…
Симфония от слова, написана със кръвни знаци –
– Кирил, Методий, Климент, Наум и Ангеларий,
и хилядите идващи след тях.

Не заличили, и не подменили, нотите от небесата,
за да слушаме и днес симфонията на въплътеното Му Слово.

Във влака на времето
или още по темата за дежавю и жамевю

            Заприличваме на хора, които сме се качили на влака на времето, но не знаем коя е крайната гара. За едни пътуването е дълго и скучно, за други е интересно и вълнуващо, но постепенно всички започваме да разбираме, че добри или лоши, умни или глупави, всички се приближаваме към крайната спирка на своя живот.

            Толкова ли е трудно тогава да разберем, че всички мисли, които разменяме през това пътуване с другите пътници, както и всичко, което обикваме или намразим, е само малка част от онова, което Създателят се опитва да ни каже за смисъла на нашето пътуване?

            За много от пътниците във влака на времето има пелена, спусната пред очите им, над техните умове. Затова всеки пътник във влака на времето трябва да започне да разбира смисъла на онова, което се случва в живота му.

            Има пътници, които не разбират, че техните мисли и чувства рисуват вселената около тях. Те няма да могат да проумеят смисъла на отминалия си живот без откритията, които Бог им дава всеки ден.

            Открития, които подобно на виденията при дежавю дават разбиране за истинските неща, от които се нуждаем. Или подобно на жамевю показват кое е маловажно и кое си струва да бъде забравено.