Бащата е като дряна...

Дрянът цъфти първи, в края на зимата, силно разклонен... А зрее последен, чак наесен.

Затова чадата удрят баща си по гърба за благословение, с дрянова клонка, свита в кръг. Защото бащата винаги е здрава опора – образ на Източника на сила, здраве и добруване.

И както дрянът е силно разклонен, така и Бащата учи чедата си да дават много плодове, които да знаят как и къде да дарят...

Състоянието на едно общество най-добре може да се прецени от неговата реактивност към случващото се спрямо отделните негови членове и от съпричастността на всеки гражданин към процесите в Цялото (Общото)… Вместо да се сещаме постфактум или когато вече ни касае лично, както е при семейство Монови, много по-добре е всеки наш сънародник да прояви съчувствие и състрадание към ближния си сега, и да осъзнае, че случаят Полфрийман е прецедент, който обобщава и предопределя всеки бъдещ подобен казус. Което пряко въздейства на цялото ни обществото и всеки негов гражданин по отделно… Лакмус за способността ни да различаваме добро от зло, е реакцията ни към всяка деформация и извращение, особено когато става дума за екзистенциалното право на живот. Чак след това – на базата на това право на съществуване, поставяме въпроса за качеството на самото съществуване, което се явява неговото осмисляне…

Не може да има Милост, без преди това да има Съд. Милостта тържествува над съда, но той(съдът) е нейната база… Вярно е, че сме призвани да прощаваме. Затова…да „прощават” Полфрийман и неговите защитници, но Милост (помилване) има само там където има призната вина… И в случая, за да не бъде „наказано доброто”, Справедливостта изисква или пълното покаяние(осъзнато) или пълното наказание…

Случаят с предсрочното освобождаване на Полфрийман е достойна тема за дебат относно справедливостта и субективните фактори влияещи върху „независимата” съдебна система…Оказа се първо, че не е толкова независима, както и това, че буквата на закона (апаратните хватки) може да бъде използвана срещу духа на закона (справедливостта) от „…Безаконието, което е хитро да върши зло чрез закон…”.

Освен дебат относно приложението на законовата рамка и смисъла на правосъдието, случая породи и дискусия по темата за поправлението (покаянието) и медиаторите, които свидетелстваха за такова (фиктивно или действително). Но за това по-късно.

Факт е обаче, че идеята на закона за предсрочно условно освобождаване (несъмнено основан на християнското милосърдие и неговия хуманизъм) бе опорочена и дискретитирана, и то от кадровиците на Темида (Маат=Справедливостта; Истината; Правдата). А те би трябвало (ако наистина бяха нейни „жреци”) да са безпристрастно слепи поради необвързване със заинтересовани страни, но провиждащи последствията. Защото в последствие милосърдното и иначе добро намерение залегнало в закона бе допълнително доубито и разкъсано от двата враждуващи хищника –„устите” на неолибералните всеядни и на мразещите всичко различно от тях хейтъри.

В това обезмисляне на замисъла на закона, за съжаление участват и юристите, които се оплетоха в механизмите на съдебната практика, забравяйки, че те не са „свещена крава”, защото се обогатяват постоянно от живия опит (съдебната практика възниква и се надгражда във времето въз основа на решения взети при различно ситуиране на юридическите казуси). И реагираха като ощипани на обществените реакции, забравяйки също и това, че законодателят е народа в лицето на излъчените от него представители (в законодателната власт на народното събрание).

А е добре, и за законите, и за обществения договор (основа на демокрацията) гражданството да участва активно в развиването на правовата уредба. Включително с предложения за законови промени и дебат за приложението (практиката) на юристпруденцията изобщо. Защото духът на закона е Справедливостта, която е задължително условие едно общество да живее в мир и разбирателство. Иначе като алтернатива остава възмездието на фуриите/ириниите/(отмъстителките за мъртвите в митологията) или линча на разгневената тълпа. Затова антидот срещу популизма, яхнал тълпата, може да е само и единствено безпристрастният справедлив съд. Съд над самото деяние.

В тази връзка е важно да поясним, че излежаването на присъда в демократичното хуманно общество (където е забранена смъртната присъда), не е осъждане на „ад”, т.е. не е окончателна присъда над индивида, но има съвсем друга цел. Освен превенция в обществото срещу рецидив на престъпно поведение и зловредено влияние, лишаването от свобода има функцията на обществено „чистилище” – място на поправление и превъзпитание… В този ред на мисли, затворът е спасително място за престъпника (поне от християнска гледна точка), защото му дава шанса (време за размисъл върху Божиите съдби) да се промени, трансформира (покаяние= метаноя=трансформация)… Да се пребори с психопатията и социопатията (т.е. неспособността да съчувства на жертвите на извършеното от него насилие) чрез съпреживяване подобно страдание – насилственото лишаване на свобода като заслужено наказание (възмездие – съдба).

Всъщност такава привилегия за личностно развитие, жертвата на Полфрийман (Монов) няма, защото за разлика от австралиеца, който в затвора завършва задочно висше, учи езици и др. полезни дейности, мъртвият няма никакви переспективи, нито може да пледира предсрочно освобождение, да не говорим за неговото семейство и близки, заключени доживотно в непоправима и безнадежна мъка…

На този фон звучи още по-цинична подкрепата и натиска от вън на всякакви организации и чуждестранни активисти – известни личности, от една страна върху българското общество, от друга върху съда, който трябваше да се произнесе дали да има преразглеждане законосъобразността на неговото предсрочно освобождаване. Подобен натиск е легитимен единствено ако е извършен откъм българското общество (не от чужбина) защото жертвата е български гражданин, както и деянието (убийството) е извършено с особена дързост във България, т.е. ощетено е Българското общество (освен потърпевшия и неговото семейство)…

Още повече е недопустимо филмови звезди или видни общественици да застават зад извършеното от Полфрийман, защото първо дават лош пример, второ защото обсесията, под чието влияние се случва смъртоносното безумство, идва именно от подобни инфлуенсъри и идеологически диверсанти, които промотират в обществото разделението на „анархисти”, „фашисти”, „нацисти” и всякакви други „герои”( от крайно ляво до крайно дясно) – продукт на инженираните субкултури. Алкохолът само катализира лудостта в онази фатална вечер, но тя е инсталирана в съзнанието на извършителя много преди това…

Опитите да се представи Полфрийман като съвременен „Робин Худ”, не му помагат да осъзнае какво е направил, а затвърждават „филмирането” на бившия британски войник в ролята на Рамбо размахващ 20 см. нож или на Дънди Крокодила (филмов герой също идващ от Австралия). Убиецът е също жертва на пагубните внушения, дирижирали действията му. Но това изобщо не притеснява „феновете” му, може би защото такова украсяване на сюжетната линия идеално служи на интересите на някои чужди лобита, представяйки го като борец срещу неправдата в българското общество и жертва на българската правосъдна система. Дали не се подготвя книга с неговите мемоари, или даже може би екранизация ? Затова не се чудете на спонсорираните клакьори – от правозащитници до религиозни манипулатори. И при такава кохорта, която го убеждава в неговата „метафизична значимост”, как човекът да има истинско разкаяние и покаяние, което на правен език (а и на буквално превеждане) означава ПОПРАВЛЕНИЕ…

Оше повече, че неговият адвокат официално изложи две напълно противоположни тези. Според тях Полфрийман хем се е поправил (затова заслужава да бъде освободен предсрочно), хем всъщност бил невинен и несправедливо осъден за убийство от Българския съд. Как се е поправил (разкаял и покаял) след като сам той (и защитниците му) многократно заявява, че е невинен по обвинението, по което е осъден от Българския съд. Кой тогава е виновен? Остава да е виновна жертвата (нали затова убитият бе представен от защита като скийнхедс). Ако такава юридическа практика е легитимна, как обикновения гражданин, който не разбира от тънкостите на правната система, да вярва в правосъдието и неговата справедливост? Или си играем на „адвокат на дявола”? Какво следва? Амнистиране на злодеяния и превръщането им в обществена норма? Подмяна на ценности и естествени закони…?

Когато гледах видео с „проповед” на освободения предсрочно Полфрийман пред събрание на протестанти, осъзнах не само колко е далече този човек от покаянието, но и колко е опасна повърхностната „вяра”. Страшното е не, че се държат инфантилно, но че не осъзнават как изглежда такава негова „изповед” пред човеците, а гордо са го заснели и разпространяват... Очевидно си живеят в някаква субкултура, в чиито превод всичко това е О.К ?!?! И наистина ако човек не знае, че въпросният „проповедник” е осъден за убийство с хладно оръжие (20 см нож), би си казал, че е много „сооl”. Наистина на заснетата сбирка е „свежарско”– като на среща на природозащитници или политически десиденти бивши политзатворници…

Но как никой от присъстващите там не се сеща, че за разлика от Полфрийман, който все пак е имал свиждания в затвора, където (по думите му) все пак е намерил и полза, и смисъл, убитият Монов няма как да има свиждане от близките си, нито има къде да обжалва присъдата произнесена от ножа на австралиеца…

Във въпросното събрание Полфрийман сред всеобщото oдобрение, обяснява как според него покаянието си е негова работа с „бога”(малката буква тук е умишлена), защото за такова не пишело в гражданските закони и че е важно човек да не се връща назад към стореното, но да продължава ведро напред (перефразирам по същество). Очевидно не го терзае миналото, нито е оставило белег покаяние, което да изисква бъдеще подчинено на изкупление. Да, изкупление, което не е от човека (но от горе), но което превръща същия човек в притежание на Живот отдаден на това изкупление. Странно, като не дължи пред обществото изповед (напомням, че изповедта не е само религиозното споделяне пред поп или пред психоаналитик, но цялостно видно за всички поведение), защо е този цирк с разпространеното му видео, в което се обяснява разпалено?

Представям си обаче тази всеобща еуфория (с постоянните окуражавания от страна на протестантската публика) какво преживяване би предизвикала у приятелите и семейството на убития. Никой от религиозните симпатизанти не си помисли даже за техния (на родители и близки) „затвор” на мъка, безнадежност и онеправдание. А засегнатите няма как да разберат, че чисто и просто при този „вид” религиозни хора, декларираната „вяра” автоматично те освобождава (според тях) от отговорност. Един вид „алиби” на промоция. Издаване „виза” и „пропуск” по „втория начин”. „Билетче” за „първа класа”. И толкоз, това е, няма повече…

И всичкото заснето евтино шоу пред „отбрана” публика е гарнирано с натрапчиво прехласване от женската аудитория (която направо се разтече). Което много ясно говори за кумирите на присъстващите там. Ако им е такова и религиозното свидетелство (а то е такова, повярвайте ми), сигурно Бог се срамува да го отъждествяват с такива. Разбира се Той поругаем не бива, нито е отговорен за глупостите на напразно споменаващите Името Му. Казвам ви, такава „лековата” и „безгрижна” религиозна тъпота, няма нищо общо с Личността на Христос.

Време е да кажем сбогом на номиналното „християнство”, защото то нито познава, нито изпълнява Христовия закон, камо ли Неговата воля (намерение). Но се е окопало във варосаните гробници на лицемерието и празнословието. Похвално е да посещаваш затворници в гнета им, но… за да ги освободиш от оковите на собственото им осквернено съзнание, от демоничната им психопатия и себеправедност (затворите са пълни все с „невинни”), а не буквално да им съдействаш да заобиколят правосъдието. Не е наша работа да коментираме дарения от близките на Полфрийман и организациите лобиращи за него, за които средства обществеността не знае. В крайна сметка всички тези организации се издържат от дарения и това само по себе си е разбираемо.

Но ... животът няма цена. Той е онази „валута”, конвертируема във всички светове, която не се обменя срещу никакви пари. И независимо дали Полфрийман ще се освободи от пълните граждански последици на извършеното от него или ще ги изтърпи напълно, това още не значи, че е свободен от греха за пролятата от него кръв, която вика за Божието възмездие. Надявам се Полфрийман да се срещне с тази Божествена Човечност, от която извира Истината и Прошката, за да намери Изцелението и Утехата, които следват Любовта.