За генезиса на българската нация и водещата роля на тракийския етнос в нея – Част I

/от Красимир и Дияна Мерин/

~:~:~ Древните Траки ~:~:~

~:~:~ Родолюбие ~:~:~

            Ще ви разкажем за основните периоди от формирането на българската нация. От разказа ни ще се убедите, че твърденията на БАН, че тракийският етнос имал минимален принос в образуването на българската народност, са неверни. Защото въпреки че през годините, в които имахме привилегията да четем книгите на Д-р Гайд, видяхме доста голям „завой“ в твърденията на „официалната“ българска наука, нито един неин представител не призна заслугите на Д-р Гайд.

            Вместо това започна една мащабна кампания на заливане на българската общественост с всевъзможни изследвания и доклади, че „траките били българи“,  подплатена с „шокиращи“ археологически разкопки за някакви „тайнствени“ (дори магически) влияния на древни артефакти – но нито дума за връзката на българите с древната орфическа (предхристиянска) вяра на предците ни.

            Защо документите, които разкриват най-точно истинската картина за генезиса на българската нация, бяха укривани досега от официалната наука в България, а след феноменалното проучване на Д-р Стефан Гайд за тракийската писменост и превеждането и обнародването на редица документи, бяха отхвърлени от БАН?

            Силният натиск на чужди интереси – от Освобождението на България от османско иго до днес, е оказал решаващо влияние върху родните учени да твърдят, че българите са пришълци на Балканския полуостров и че са се заселили на чужда за тях територия, отнета от Византия (!).

            Досега нито едно „голямо“ археологическо откритие не е върнало нито историческата истина в учебниците, нито истината за съществуването на Орфеев Завет на траките с техния монотеистичен Бог, носещ името Дион-Иисус хилядолетия преди Завета на Мойсей на Синайската планина и преди този Иисус да се въплъти като историческата личност Христос и да стане Бог на цялото човечество.

            Документите, които Д-р Стефан Гайд издаде, наред с книгите от поредицата „Тракийското Писмо Декодирано“ и „Тракийският Орфизъм I“ на Акад. Цветан Гайдарски, върнаха на българите истината за тяхната религия, култура и бит, и донесоха знанието, че предците ни са почитали християнския Бог хилядолетия преди появата на Християнството.

            И днес има „неуки“ и „твърдоглави“ „юроди“ измежду сънародниците ни, които твърдят, че българите са езически и варварски народ, който се бил облагородил благодарение на културното влияние на Византия. Истината е точно обратната на това твърдение – нашите предци са дали цивилизацията на християнските народи на Европа.

            Нещо повече! Д-р Стефан Гайд разкри с изваждането наяве на тракийската Библия Бесика, че тракийският орфизъм е РОДОНАЧАЛНИКЪТ на Християнската религия, философия и култура, което обяснява изображенията на Орфей като Христос сред първите християни в Европа – факт, който редица световни учени признават, но който продължава да бъде подминаван с мълчание от българската наука с изключение на случаите, когато за тракийската култура и религия се говори като за „древна и могъща езическа религия“, която била „изместена“ от християнството. Колко жалко!

            Основният източник на информация с уникални подробности за първите два периода от древната ни история (които умишлено са били скривани), са древните хроники на тракийските царе – Ситалк и Хаброзелм, които според техните собствени признания са заимствали сведения от древните книги на Орфей. В тази първа част за генезиса на българската нация и водещата роля на тракийския етнос в нея ще направим кратък преглед на фактите, описани в тях.

            За преданията на Ситалк (самия тракийски цар Ситарих) научаваме от „Космогонията на първия човек“ (Книгата Атам). Ситалк е заимствал от книгите на Орфей според друг древен летопис – Книгата Нави.

            „Близостта на съдържанието в Космогонията с това на книгата Битие (в Петокнижието на Мойсей) е очевидна и вероятно се дължи на двустранния религиозен обмен между Тракийското царство и храма в Ерусалим по времето на цар Ситалк и насетне. Съществуват най-малко пет различни преписа на текста, от които един е на бохарски, а другите на сахидски, етиопски и дори един по-късен на арабски език, което свидетелствува за широкото културно влияние и обмен между народите в древността.

            Части от книгата Космогония са видимо заимствани и в Талмуда и Корана. Публикуваният в сборника „Тракийските Хроники“ вариант е най-пълният и съдържа глави 1 - 4, които липсват в повечето други варианти, както и други особености и пасажи в текста, които се срещат в едни или други ръкописи, но в сборника са приведени заедно. Книгата Адам и Ева 2 не е поместена в сборника, защото е много по-късна редакция и прибавка, която съществува само в арабския си вариант и затова се счита, че не отразява оригиналния текст на книгата Атам.“ /бележки към увода на „Космогонията“ от „Тракийските Хроники“/

            Хрониките на Хаброзелм са достигнали до наши дни в два преписа на латински език, по-пълният от които е представен в сборника „Тракийските Хроники“  в цялост.

            „За автора на другите древни хроники – Хаброзалмокс (Хаброзелм) се знае, че е царувал в периода между 386 - 383 г.пр.н. ера, непосредствено след цар Медок (Амадок I, 407-386 г.пр.н. ера) и неговия парадинаст Севт II и преди цар Котис I (383 - 359 г.пр.н. ера) и че е бил регент (наместник) на непълнолетните престолонаследници Парихсад и Амадок II (виж гл. 44:44,45).

            Латинският препис (превод) датира най-вероятно от периода след времето на Октавиановия проконсул Марк Лициний Крас, при който римляните завземат светилището на Дион-Исус в Родопите (29 - 28 г. пр.н. ера) и ограбват библиотеката му, в която вероятно са се съхранявали и поместените в сборника Хроники. Запазен е и един фрагментиран запис на част от текста на гръцки език, съдържащ множество тракийски думи, а също и няколко малки фрагмента на бохарския тракийски диалект - от гл.2, 7, 8, 11, 12 и 33-39. .“ /бележки към увода на „Нави“ от „Тракийските Хроники“/

            И така, откъде започва „родът на трако-богарите“ според тези древни текстове?

            Първият период от генезиса на българската нация очертава онази епоха, за която са се запазили най-старите Свещени устни предания за Едемския рай и първия човек. Откриваме фрагментарни писмени записи за древните тракийски династии в Египет, в древната Хетска държава, на о-в Крит, в Троя и Фригийското царство и онази свещена тракийска древност, която обхваща „митичното време" от създанието на света и първия човек, възникването на тракийския род от потомците на древния Тирес, потомък на предпотопния син на библейския Ной — Ятеф, и създаването на космополитни династически родове, дали началото на първите древни държавни институции.

            Паралелите с библейските свещени писания и описаните в тях праотци и патриарси са безпрецедентни и уникални, посочена е недвусмислено и връзката между древните цивилизации на изтока и запада, намерила израз в Египетските хроники. Тази връзка най-добре показва взаимното влияние между свещените предания на народите от дълбоката древност и обяснява факта, че в тракийските древни хроники се говорят толкова подобни неща на тези, които четем в пирамидните текстове на Египет, Вавилон и тези на Еврейската Тора (включени в кодексите на Стария Завет на Библията).

            Вторият период от генезиса на българската нация е епохата на обединеното Тракийско царство при династията на рода на Одрис, известно досега на историците като Одриското царство, която епохата на „Тракийските нави" или „Тракийските Благородни (господари)" (името няма нищо общо с плагиатството на Джеймс Камерън в неговия „Аватар“).

            Това е периодът на Свещената история на трако-българския народ в периода от няколко века преди Християнската ера, в която се споменава за първи път и думата „богарски език" като епитет на общо-тракийския език, означаващ „божествен" творчески език („език, на който говори сам Бог").

            Този безпрецедентен факт ни дава основание да разглеждаме за първи път този период като част от писаната история на българския народ, независимо, че в тази епоха българите се наричат все още „траки”, което означава следното:

            – Според писаната история Българската Държавност на Балканите не води началото си от 681 година след новата ера, когато се основава Аспарухова България – и не е на възраст 1300 години, но започва своята точно датирана в писмените извори история от времето на Одриския цар Терес, в около 520 г. преди новата ера. Това означава, че България е на официално записана историческа възраст във всички древни хроники (включително и гръцките!) от 2500 години!

            В това обаче не се включват по-древните писмени извори, базиращи се напредшествуващите устни предания, които я връщат още по-назад до поне четвъртото хилядолетие преди новата ера, т.е. имаме исторически документи и археологически артефакти да говорим за шест хилядогодишна история на българския народ!

            Защо в учебниците не пише нищо за това? Освен доводите в началото на тази статия, най-силният аргумент за прикриването на истината за генезиса на нашия народ е, че християнската вяра – с нейния органичен прародител – тракийският орфизъм – са характерната черта на българския народ, бит и душевност.

            А това е нещо, което е като „трън в очите“ на атеисти, проповедници на езическото начало на човечеството, последователи на източни култове и не на последно място на „родоотстъпници“ на българския бит и душевност в западноевропейски християнски деноминации, появили се хилядолетия след образуването на първите християнски общини по нашите земи…

            Многообразието от традиции, образи и музика от българския празничен календар и бита на българите обаче са сигурен и надежден показател за „Исусовата“ природа на вярата и традициите на българите и за „езическия“ (в смисъла на Вавилонското отстъпление от Бога) мироглед на онези, които вярват в твърденията на официалната (лъже)наука.

         ::: Очаквайте втората част на нашия исторически преглед за третия и четвъртия период от трако-българската история на българската нация според други два исторически летописа от  сборника „Тракийските Хроники“ – хрониките „Арих“, написани от латинския историк Авила, и хрониките „Произход и Деянията на гетите“, написани от тракийския гет Йорданес :::

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
::: Ако ни последвате в клуба Родова Памет на facebook.com/groups/rodovapamet/ и на страницата на Блога на Мерин на facebook.com/meriniblog/, ще можете да следите нашите анализи и коментари според разбирането ни за стойностните неща в животa ::: 

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Честването на Възкресението на Христос – най-яркият белег на българската народност от древността до днес

Какво доказа Исус с кръстната си смърт и разбираме ли днес посланието на Възкресението?

/от Красимир и Дияна Мерин/

~:~:~ Апология на Християнството ~:~:~

            Един от най-големите християнски празници е Възкресение Исус Христово. Този ден е наречен още „велик“, защото е ВеликДен за човешкия род поради надеждата за опазването на вярата в доброто чрез разбирането и опознаването на силите, които управляват световете.

            Исус Христос е бил обожаван в Древна Тракия, след това в Древен Египет и накрая – ако и отхвърлен от фарисеите и свещениците в синагогите, приет от Неговите в древен Израил. На снимката по-горе се вижда ясно, че слънчевият ореол зад лицето на Исус вдясно съответства на Слънчевия диск над египетското Дърво на Живота вляво. Връзката беше открита от Д-р Стефан Гайд в „Тракийското Писмо Декодирано“. В четвъртата част на поредицата, българският учен изведе и доказа следното смайващо откритие:

            „Идеята, че Христос и Ре са една и съща личност, не може да е от модерно време, но присъства кодово в свещените писания както на древен Египет, така и на Новозаветните книги на Библията. Най-отчетливо тази идея присъства в Бохарската Прорицателска Библия (Библия Бешон) и в „Книгата на Мъртвите“ (бел. ред. –„Папирус на Ани“ е известен с идентичните си текстове в „Книгата на Енох“, цитирана от Свети Апостол Юда в Новия Завет! За съвпадението на името на най-известния книжник – вероятно сам преписвач на много от свещените текстове – Ани, оттам и „Папирус на Ани“, с другото много известно в древността име на митичния Енох вижте подробно анализа на Д-р Гайд в „Тракийското Писмо Декодирано III, стр. 170“). Макар днес да преоткриваме тази истина, по всичко личи, че не сме първите в исторически план, които да са прозрели фактите около нея. За това свидетелстват особено красноречиво иконографските сцени, датиращи от средновековието, които са почти точни копия на египетските им еквиваленти от „Книгата на Мъртвите““ (бел. ред. – изображенията по-горе, които са само част от приведения снимков материал в книгата на Д-р Гайд).

            Всеки запознат с новозаветните текстове сигурно сам ще си спомни, че Исус беше скрит от гоненията на Ирод именно в Египет (което с оглед на откритията на Д-р Гайд не е никак случайно) – факт, дал повод на множество врагове на християнството да твърдят, че Исус бил „обучен“ в източни философии и не бил възкръснал, а симулирал смъртта си… Благодарение на Д-р Гайд, имаме достатъчно научен материал за оборване на нелепостта на подобни твърдения, но целта на нашата статия днес е друга! Какво всъщност е посланието на Бог към човечеството с възкресението на Исус?

            Разбира се, празникът Възкресение Исус Христово е времето, през което всеки човек трябва да си зададе въпроса какви са неговите прегрешения и какво трябва да направи, за да намери прошка за тях. Затова за всекиго е важно да си зададе въпроса как (съ)преживява това велико космическо събитие, почитано от нашите предци траките с едно от имената, с което са се обръщали към Създателя – Туонг-Ра (Танг-ра или „Възкръсналото Божие Слово“).

            Но Д-р Стефан Гайд разчете редица текстове в своя феноменален труд „Тракийското Писмо Декодирано“, а в други сборници преведе и направи достъпни за българите много текстове от латински език, останали неизвестни за широката общественост, от които узнахме, че трако-богарите са вярвали в Туонг-Ра, Възкръсналото Слънце, Възкръсналото Божие Слово – факт, който умишлено беше подменям столетия с безумни твърдения за някакъв „бог Тангра“ на пра-българите.

            В продължение на десетилетия се твърдеше, че траките са нямали писменост, за да се скрие фактът, че древните българи са били поклоници на Месията Христос, очакваният Бог Слово в плът. Трудно е да се укрие обаче, че първите християни са били именно българите, което допълнително може да се докаже по известните вече археоложки артефакти за погребенията на българските царе преди Борис I, които носят ясно отпечатъка на погребението на християнски владетели.

            За жалост, редица атеисти сред учени и хора на изкуството и днес омаловажават този факт, съ-участвайки (не)волно в лъжите на мнозина врагове на християнството преди тях. По редица начини, в българската родова памет се инфилтрират какви ли не уж исторически факти, които са всъщност манипулирани „преводи“ на древни исторически летописи или писания на враговете на трако-богарския народ.

            Как мислите, че се е извършвало ограбването на културното и религиозно наследство на предците ни? С профанизиране на културата ни, с нападки за бита ни, с агресия към територията ни, с унищожаване на документи...

            Защо говорим всичко това във връзка с ден като Възкресение? Защото „страстите“ Христови, довели до този ден преди повече от 2000 години, са разделът в човешката душа и в душата на наследниците на трако-богарите – за какво „страдаш“ днес и какво „копнееш“ да се изпълни в живота ти?

            Всеки човек сам осъзнава истините за себе си и сам извървява своя път към „Голгота“, в който Божието Слово и Дух невидимо (и по божия милост) трансформират неговата човешка плът с плътските ѝ страсти, в Божие създание с нови страсти – такива, за които човек не си е помислял в ума и за които не е мечтал в сърцето си.

            Пътят на Исус към Голгота е пътят на Въплъщението на Духа. Това е истинското материализиране на Божието Слово в света. На практика, Исус доказа с кръстната си смърт, че човек не може да бъде „духовен“ и да разпознава истинския Божий храм на земята без трансформацията на земното си естество. Това трябва да е големият въпрос за всички уж „духовни“ хора днес, които мислят, че принадлежност към религиозни деноминации или духовни практики за енергийно пречистване и оздравяване са част от измерението на „духовното“. Защото Исус показа друг Път за достигане на духовност – и той беше далеч от изброените тук (и от техните подобия).

            Затова и Възкресението е толкова важно – защото то е ЗАЯВЛЕНИЕ, че спасението е трансформация на земното ЧРЕЗ познаване на ИМЕТО на Исус, който е ЕДИНСТВЕНИЯТ ХРИСТОС, познат на човечеството. Няма други откровения за спасение, няма други пътища – но всички пътища водят единствено до Голгота на Исус.

            Заради това учениците на Исус се съблазняваха в Него и се смущаваха от неговите действия, затова и фарисеи и законници го намразиха – защото „страстно“ желаеше изпълнението на Божието Слово (не на закона) – и заради тази „страст“ беше готов да преживее оставяне, отхвърляне и смърт.

            Днес „съблазънта“ и „омразата“ към кръста са също толкова силни и хората са готови дори да си създадат тежки и непосилни за спазване заповеди, само и само да избегнат Пътя на Исус.

            Неслучайно и вярата в Дион Исус на нашите предци траките днес е така ожесточено „преследвана“ чрез всевъзможни „научни постановки“ – за езическото и примитивно човечество, за безписмения тракийски народ, за древния български народ, който имал голяма мъдрост, но бил изчезнал, за енергийни полета, дори за извънземен разум. „Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако са опазили Моето учение, и вашето ще пазят.“ („Евангелие според Свети апостол Йоан, гл. 15, ст. 20“)

            ВеликДен е! За онези, които познават Дион Исус – Богът на нашите предци, който е Христос. За останалите – не всеки Великден е ВеликДен!

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

Възкресението – ВеликДен за човешкия род

::: Ако човек пожелае много силно, желанието му ще се изпълни, но дали ще може да живее след това според Истината на Единствения, от Когото е получил всичко? :::
 

/от Красимир и Дияна Мерин/
 

~:~:~ Апология на Християнството ~:~:~
 

            Безверието и материализмът като начин на живот владеят много хора и предопределят тяхното разбиране за културата, обществото и миналото на народа им. В нашия клуб „Родова Памет“ във Фейсбук (facebook.com/groups/rodovapamet/ ) слагаме акцент на разбирането за миналото на българския народ и на индивидуалния семеен род, от който всеки произхожда, като архетипно знание за корените на вярата, тъй като сме убедени, че отсъствието на жива вяра води до суеверие и непознаване на онези културни и социални феномени, чрез които едни духовни сили носят благословение, а други проклетия.

            Голямата цел на съхраняването на родовата памет е опазването на вярата в доброто и опазването на надеждата, а това не би могло да се случи без разбиране и опознаване на силите, които управляват световете.

            Най-характерното за българското битие и история от древността до днес е християнската вяра на народа ни и ИМЕТО на Исус, благодарение на които българите са оцелявали и запазвали своите самосъзнание, бит и душевност.

            Липсата на тази вяра е тласкала сънародниците ни към неудържими неволи, лоши избори и причиняване на зло (в това число предателства) на близки, роднини и възлюбени. По този начин са били предавани борци за свобода, роднини са изоставяли семействата си, близки са онеправдавали и ограбвали еднокръвни, приятели са разваляли приятелствата си, девици и момци са се лутали в търсене на подходящия семеен партньор.

            Днес е денят преди великия празник Възкресение Христово, Празникът на Възкръсналия Исус, който НАИСТИНА (воистина) възкръсна, но ‘въскръсна’ и ЗАРАДИ ИСТИНАТА, за да може всеки, който пожелае нещо добро в живота си, НАСИТИНА да го получи и има завинаги. Любов, приятелства, работа – Исус приближава всеки чрез Своя Дух (образът на „Бялата Богиня“ в западно-европейската литература или „Богинята-майка“ при древните траки) до онези житейски мироглед и надежда, които да трансформират живота му от тъжен и мрачен в радостен и светъл.

            Добре е в очакване на Възкресение да размишляваме върху тези неща, защото както не всеки ден е Великден, така и за да достигне човек до Великите обещания, той трябва да проявява постоянство и сериозно отношение към Словото на Божия Син за битието. „Горко на псевдохристияните, които се наричат правоверни и в името на своята себе-праведност разпиляват Божието, вместо да го събират в Христа… Мъдростта е Майка на духовното жречество на Христовата Църква…“ ::: „Посланието на Етан, Книжник от Бога, до Верните Тракийски Братя Corpus Ecclesiasticum, гл.7, ст.14“ :::

            Историята, която поместваме тук, по една приказка на Николай Райнов е нашият поздрав към всички, които обичат добротата и красотата на вярата на нашите предци, защото това ги прави истински наследници на българският (трако-богарски) род. Те знаят, че нищо не може да се случи без разрешението на Бог, и че Той допуска всичко, за да можем като свободни същества да извлечем добро от злото и да получим цялото Божие благословение.

            Да си спомним за нашите предци и тяхната Свещена вяра и да задълбочим разбирането си за света според родовата памет за „Откровението на Древния Тракийски Епос, Ти-Он-Иисус, който беше Син Божий, от баща – Бог Отец Йеова и майка – Духа Божий (Рейа, както се произнася на Тракийската Реч)… Защото в Тракия още от древността се казваше за Духа Божий, че ще роди в плът Ти-Он-Иисус като се облече в земна жена-девица, слизайки над нея в пълнота, която ще бъде Мястото на Духа Божий, сиреч Ма-Рейа (мястото на Рейа), което пророчество се изпълнява в името на Христовата Майка – Мария. За Този Иисус знаеха и прогласяваха Траките в тайнствата си на Древната Реч, че е Жертвата, заклана още от преди създанието на света за спасението на избраните, които са повярвали в Него и се хранят с Плътта Му и пият Кръвта Му, които са Хлябът Небесен и Кръвта на Лозницата Небесна, която е Дървото на Живота, сиреч сам Възкресението-Иисус.“ /текстът в кавички е по „Тракийските Послания“, „Скритите Първа и Втора Глава на Второто Послание Мелхиседеково до Избраните Братя в Тракия, Corpus Melchisedecum, гл. 2, ст. 11-15“/

::: Вижте следната кратка история по фрагменти от „Бялата мома“ на Николай Райнов. :::

            „… Някой отворил вратата с голяма сила. Влязла една бяла мома. Тя била облечена в дълги дрехи, по-бели от сняг. И косата й била бяла — дълга и сребриста. И лицето й било бледо като бял восък. А очите й – големи и сини. Но не тъмносини, а много бледни: би рекъл човек, че са без цвят.

            Без да се озърне наоколо, момата отишла при заспалия старец и се навела над него. Загледала го, па духнала в лицето му. Момъкът видял нейния дъх: той приличал на бляскава сребриста пара.

            След това бялата мома отишла при момъка. Навела се и над него. Момъкът усетил ледния й дъх. Приискало му се да извика, ала нямал сила да си отвори устата. А бялата мома се навеждала все по-ниско и по-ниско.

            Момъкът я гледал. Тя била много хубава. Само очите й били страшни: едри, безцветни като стъкло. Лицето на момата току-речи допирало неговото. Меките й бели коси падали върху бузите му. Гледал момата и не можел да си откъсне погледа от нея. И тя го гледала. По едно време рекла:

            – Старецът много е живял. Време му е да си отиде. Нека си отпочине. Но не зная що да правя с тебе. Наистина не зная…

            Момъкът направил страшно усилие да проговори. Но не успял. Обаче си казал на ума, сякаш говори на момата:

            „Ти си жестока. Как можа да лишиш от живот стария ми баща? Кой ще гледа майка ми? Тя ще умре от глад и скръб.“

            Тогава се чул отново леденият глас на момата:

            – Недей ме нарича жестока! Ти нямаш право. Аз съм справедлива – давам всекиму онова, което е заслужил. Ще има кой да се грижи за майка ти – ти ще останеш жив. Ти си хубавец, Аз няма да те докосна. Но помни едно – ако кажеш някога някому, че си ме видял тая нощ и си чул моя глас, ще те пратя веднага при баща ти.

            Като рекла това, бялата мома излязла от колибата и хлопнала вратата подире си…

            „Дали това, що видях — се запитал той, — беше наяве или насън? Дали виелицата не е отворила вратата, а на мен да се е сторило, че влиза някаква си бяла мома? Дали не съм взел тия високи преспи за човешки образ? Не знам…

            Синът почнал да буди баща си, но оня се не помръдвал. Пипнал лицето му. То било студено като лед. А все пак в колибата се чувало някакво размерно дишане — като че ли диша заспал човек. Но тоя човек не бил старецът – дърварят лежал неподвижно, гърдите му не се повдигали. Той бил замръзнал.

            Момъкът се хвърлил върху него и почнал да се опитва да го свестява. Ала в това време вратата отново се отворила и бялата мома влязла за втори път.  Тя се навела над момъка и му прошепнала:

            – Което направих аз, никой не може вече да развали. Недей се мори напразно!

При тия думи момъкът паднал по гърба си, сякаш някой го е ударил по гърдите, та го е повалил…

            Момъкът се върнал в къщи. Няколко месеца след това той лежал болен от страшна треска. Все му се привиждала бялата мома. Но той не казал никому нищо за онова, що видял и чул през оная страшна нощ в колибата.

            Най-сетне оздравял. Грабнал секирата и въжето и тръгнал за дърва. Било топло. Работата вървяла бърже. Момъкът насякъл дърва, натоварил се с тях и се запътил за селото. На едно място се спрял да се отмори. И отведнъж му дошло нещо на ум. Той си казал: „Мама е слаба и болнава. Да имах поне малко пари, бих могъл да се оженя, та да има кой да шета из къщи. Но аз съм беден. Нямам ни стотинка спестена.“

            И това си казвал той всяка вечер, колчем се спре да си отпочине на връщане за село. Минало лятото. Застудило се времето. Настъпила зима. Една вечер, като се връщал със своя товар, момъкът се спрял да се отмори малко над реката. Отведнъж му дошло на ум за бялата мома. „Да знаеше тя в каква мъка ще изпадне мама след татковата смърт, едва ли щеше да го откъсне от живота.“

            Тъй си казал момъкът, па прибавил след малко: „Жестока излезе тая бяла мома, ако е наистина дошла отнякъде в колибата, за да грабне покойния ми баща. Но все ми се струва, че аз съм я сънувал. Татко умря от замръзване. Никаква мома – ни бяла, ни черна – не е имало.“

            Тъкмо що изминал десетина крачки, видял на пътя мома. Тя била стройна и хубава, синеока, с руси коси – толкова светли, че изглеждали повече сребристи, отколкото златисти. Дрехите й били бели. Отначало момъкът помислил, че е призрак. Той се уплашил. Но момата се спряла и го загледала. Той дошъл на себе си и я поздравил. Тя му отвърнала на поздрава и се усмихнала.

            – Любезни момко – рекла след това с глас, приятен като птича песен, – мога ли да дойда с тебе до селото? Аз съм сираче. Родителите ми умряха преди няколко дена от треска. Имам сродници в града. Те са бедни, но се надявам поне да ми намерят някъде място да слугувам.

            – Сгодена ли си?

            – Не. Кой би се сгодил за сираче, което няма зестра?... Ти навярно ще се ожениш през тая зима. Време ти е…

            – За женитба още не съм приказвал с майка си. Тя е вдовица от година насам, сама е в къщи и има нужда от отмяна, но трябва да си призная, че не съм богат. Дори нещо повече: нека кажа направо, че нямам дори и една стотинка спестена…

            Като стигнали до вкъщи, момъкът рекъл на момата: – Ти си уморена, а ето че е тъмно в селото и по пътищата. Няма къде да вървиш посред нощ. Преспи у дома. Майка ми е добра и ще те приеме…

            Излязла майката. И тя поканила момата… Додето приготви вечеря, па и през време на вечерята бабата приказвала с гостенката си, която й се харесвала все повече и повече. Тя я обикнала и след вечеря, когато момъкът си легнал, й казала:

            – Ще ти продумам нещо. Ако не си съгласна, недей ми се сърди… Остани при нас. Ти си млада и хубава. Пъргава си. И по сърце изглеждаш добра. Искаш ли да се задомиш? Моят син е беден, но е работливичък. Гладна няма да те остави. А на мене ще бъдеш голяма помощ. Съгласна ли си?...

            Момата се съгласила и останала. Омъжила се за момъка. За цялото село това било голяма изненада. Такава хубавица – и да вземе бедния дървар! Че тя не прилича на жена, а на самодива! Сякаш е богинята на хубостта, слязла от небето. И толкова кротка, нежна и добра!

            На дърваря се народили момченца и момиченца. Те всички били хубави като майка си – с бяла кожа, синеоки, със сребриста коса. Весели, добри и умни. Да ти е драго да ги гледаш!

            Момата била работлива. Тя умеела да плете и везе. Свърши ли си къщната работа, сядала с конците и иглите в ръка. Ръкоделието й било толкова майсторско, че почнала да получава поръчки от града. Семейството живеело добре. Дори от добре по-добре…

            Майката на момъка умряла. Останал той с жена си и децата си. Тъй живели те десетина години. Селяните продължили да смятат момата за самодива или богиня. Техните жени – от много работа навярно – застарявали рано-рано.

            А момата, макар че имала десет деца и работела от ранна сутрин до късна вечер, била все тъй млада и хубава, каквато я довел дърварят от гората през ония зимна вечер, преди повече от десет години. Само едно се забелязвало: очите й ставали все по-едри и по-едри и косата й – все по-бяла и по-бяла. Но от тая промяна тя ставала още по-хубава…

            Момъкът си припомнил нещо страшно, станало отдавна. Седнал при жена си и я загледал как работи под светлината на фенера от шарена хартия. Пръстите й се преплитали бързо-бързо. Очите й дори не следели що правят пръстите. Погледът на жената бил обърнат навън. Тя гледала през малкото прозорче към падащия сняг.

            – Като те гледам, невесто, че седиш тъй осветена от бялата светлина, спомням си нещо, станало отдавна. Дори не мога ти каза дали то наистина е станало или съм го сънувал. Но – и сън да беше – то е толкова чудно, че заслужава да се разкаже за него…

            – Какво е то?

            Гласът й бил студен, сякаш предпазва или заплашва. За пръв път чувал дърварят жена си да говори с такъв глас. Тоя глас отведнъж му напомнил гласа на бялата мома.

            – Ще ти кажа. Отдавна стана това. Тогава бях на осемнадесет години. Година, преди да се оженя за тебе. Както лежах в колибата на лодкаря, видях една мома, която приличаше много на тебе. Досега ми не минаваше през ума, че си приличате. Бях я забравил. Тя беше бяла, хубава, стройна, синеока и среброкоса — също като тебе, каквато си сега…

            И момъкът разказал на жена си онова, което преживял през страшната зимна нощ. Най-после завършил:

            – Не знам насън ли беше това или наяве. И досега не знам. Но такава хубава мома не съм виждал преди това, за да мога да я сънувам. Па и след това освен тебе друга подобна на нея не съм срещал. Тя ще да е била богиня – богинята на ледната смърт… Коя беше тя?...

            Тогава момата скочила и като застанала пред дърваря, викнала му с леден, смразяващ глас:

            – Питаш ли още? Аз бях, аз! Аз бях онази бяла мома. Понеже ти ме нарече жестока, реших да ти докажа, че съм готова да понеса и мъки, и труд, и грижи, за да ти гледам къщата и да отменя майка ти. Но ти не излезе достоен за мене! Нали те предупредих, че ще ти отнема живота, ако кажеш някому що си видял и чул тогава? Ти заслужаваш да сторя това ей сега. Но аз обичам и жаля децата, които спят. Не искам да ги оставя без баща. Ти ще останеш да се грижиш за тях. Само помни, че ако някое от тях се оплаче от тебе, веднага ще те накажа.

            Гласът на момата затихнал. Самата тя станала прозрачна – като бяла сянка – и изчезнала през прозорчето, както изчезва дим, който се разпилява във въздуха. Богинята си отишла там, отдето била дошла… „Утробата на Небесния Град е нежна Майка на всички вярващи в Исус, тяхна Родина и Владетелка над Духовете!“ /цитат по мотиви от „Второто Съборно Послание на Божия Слуга Михаил“ от сборника „Тракийските Послания“/ :::

            ::: Ще завършим с един кратък цитат от книгата на Д-р Стефан Гайд,  „Тракийското Писмо Декодирано IV“, свързан с разчитането на орфическата притча на посветения, изписана по съдовете на съкровището от Летница, Ловешко, IV-III век пр.н.ера:

            „Чрез проникновената сила на мисълта и размишлението (медитацията) адептът успява да проникне през ВРАТАТА между световете (която е сам Дион-Исус) и да влезе в това Духовно Измерение, където в него бива заченато „от Дух и Истина" – НОВО БОЖЕСТВЕНО ЕСТЕСТВО. Логичният въпрос, който следва е, кое е това Духовно Измерение, в което влиза посветеният и с което има интимни отношения, за да се зачене неговото „ново ест-ество" от тази интимна връзка? Отговора намираме в ранно-християнските концепции, идентични на орфическите възгледи за мистерийното посвещение, но записани столетия по-късно в апостолските писания. Посветеният Ап. Павел нарича това измерение „духовна Майка на всички", раждаща синове на Свещения Дух, Реалност, към Която пристъпват чрез Христос всички участници в Божественото естество: „... а горният Йерусалим е свободен: Той е Майка на всинца ни..." (Послание към Галатяни гл. 4: 26-29); „Вие обаче пристъпихте към ... града на Живия Бог, небесния Йерусалим, и към десетки хиляди тържествуващи ангели, при събора на Първородните..." („Послание до Евреите гл. 12: 22-28“). :::

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

В малкото си бил верен, над многото ще те поставя; влез в радостта на господаря си

::: из „ШИФЪРЪТ на Д-р Гайд“ от Красимир и Дияна Мерин :::

~:~:~ Родолюбие ~:~:~

~:~:~ Апология на Християнството ~:~:~

            Случайно ли е, че един от стенописите в тракийския комплекс край село Свещари изобразява именно притчата за десетте девици? Не, защото вече знаем от книгите на Д-р Стефан Гайд, че нашите предци са вярвали в Бог Слово, родил се хилядолетия по-късно в тяло в древен Израил. Това е факт, който насочва вниманието към истината, че Христос е тракийският Бог Дион Исус, познат на предците ни. Стенописът в Свещари е само едно от многото доказателства, защото как иначе Исус би разказал притча, която е била позната по нашите земи хилядолетия преди това, ако Източникът не е един и същ? Наистина, апостолите са знаели тази истина, когато са казвали: „Като овце блуждаехте, но сега се ВЪРНАХТЕ при Пастиря и Епископа на душите ви.“ (Първо Послание на Свети Апостол Петър, гл. 2, ст. 25)

            Не е ли призивът на Христос за „вярност над малкото“ всъщност призив за това да се върнем към корените на древната си вяра и върху тях да надграждаме учението на Свети Апостол Павел и първите християни? Защото и сам Свети Апостол Павел говори на много места за „избран остатък“ и за свещенство, което е „оригиналът“ на Мойсеевата вяра и в чийто образ Исус се появява като поръчител на по-добър завет от стария (еврейски) закон на вярата.

            Има ли доказателства в Библията за това? Има и то точно в посланието към повярвалите евреи, които най-много от всички новоповярвали християни е трябвало да проумеят, че коренът на тяхната вяра е тракийският Дион Исус, който е единственият Христос, даден на човечеството за спасение. „Непознатият“ бог, от когото и гърците са черпели знание и вдъхновение, но не са искали да приемат Неговото ИМЕ – този Христос им яви Свети Апостол Павел като единствен Спасител: „Като минавах и разглеждах предметите, на които се кланяте, намерих и един жертвеник, на който бе написано: ‘На непознатия Бог’. Онова, прочее, на което се кланяте, без да го знаете, това ви проповядвам.“ („Деяния на Апостолите, гл. 17, ст.23“)

            Наистина, както знаем и от документите в сборника „Тракийските Хроники“, ахейците и данайците, от които са произлезли днешните гърци, са дошли като завоеватели сред тракийските племена и въпреки желанието на тракийските царе да ги „облагородят“ и да живеят в мир с тях, те са останали техни врагове и съответно врагове на вярата им. Зли предводители сред тях са завладявали тракийските храмове на Дион Исус и са ги превръщали в места за поклонение на техните интерпретации на проявленията на Дион Исус. Така са се появили дионисиевите мистерии, поклоненията на Зевс (от тракийската дума за „Всемогъщия Бог“) и имената на останалите гръцки богове – всички „интерпретации“ на божественото поклонение на имената (проявленията) на Бог Дион Исус. А героичните дела на тракийските царе и първосвещеници са били „копирани“ в старогръцките митове и легенди.

            Така „елините“  (от тракийски = „благородните“), на които е било подарено превъзвишеното име на Дион Исус, подобно на евреите след тях, си присвоили тракийската вяра. Затова е било нужно Апостолите, наред с проповядването на ИМЕТО Исус сред всички (което отначало повярвалите евреи не са можели да приемат, защото са мислели, че Христос е само за тях!), да поучават, че оригиналът на древните религиозни представи в света е този ИСУС (не Емануил, както е било пророчеството в еврейския Стар Завет за ИМЕТО на Христос), който е бил познат най-напред сред траките като Дион Исус; че Той е „Непознатият Бог“ и негов първосвещеник е Мелхиседек, по чиито чин Исус се нарече Първосвещеник за спасението на човешкия род.

            „Исус като предтеча влезе за нас отвътре завесата и стана първосвещеник до века според Мелхиседековия чин… Тоя Мелхиседек, Салимски цар, свещеник на Всевишния Бог, Който срещна Авраама, когато се връщаше от поражението на царете и го благослови… Помислете колко велик беше тоя човек, комуто патриарх Авраам даде и десетък от най-добрата плячка… Той, който не е произлязъл от рода на Левиевите потомци, които приемат свещенството, взе десетък от Авраама и го благослови...

            Ако би имало съвършенство чрез левитското свещенство (защото под него людете получиха закона), каква нужда е имало вече да се издигне друг свещеник според Мелхиседековия чин?…  Тоя, за когото се казва това, принадлежи на друго племе, от което никой не е служил на олтара. Защото е известно, че нашият Господ произлезе от Юдовото племе, относно което племе Моисей не каза нищо за свещеници…“

            Защо Великият вторник (вторият ден от Страстната седмица) е денят, който счетохме за важен да размишляваме за всичко казано дотук?

            Защото това е денят, в който пред множеството Исус е разказал известната притча за десетте девойки и младоженеца. А тази притча е била послание по един известен обичай, според който десет девойки с фенери в ръце е трябвало да осветяват пътя, по който младоженецът трябвало да стигне до своя дом… Защо този обичай заслужава внимание, та притчата по него да е важна?

            Защото според обичая за влизането с Младоженеца на сватбата (преобраз от много други места в Новия Завет за влизане в Небесното царство), единствената длъжност на чакащите девици, които е трябвало да осветяват пътя Му, е била да внимават фенерите им да светят през цялото време…

            Точно тази поука е запечатана според Акад. Цветан Гайдарски в паметта на ритуалa на лазарките, предшестващ днешния ден („Тракийският Орфизъм I“). Вече знаем от статията „Лазаров ден е денят за Призоваване на Бога и Неговото Спасение“, че на Лазаров ден девиците се приготвят за женитбата си пременени с невестини дрехи, което е следване на мистерийната традиция за духовно преображение и „разкрасяване” на предците ни. А от статията „Цветница – денят на онези, които гледат на ВХОДА Господен в Йерусалим с „Очите на БогуМил“ научихме, че Лазаров ден и Връбница (или Цветница) са паметно честване на традицията на „трансформация“ на човешкото естество в божествено, практикувана от последователите на Дион Исус преди хилядолетия, а след идването на Христос – от първите християни.

            Тази трансформация не става само чрез добродетелни дела, но се случва и в постоянното „приготвяне“ и „очакване на Възлюбения“. За нея според предците ни е била необходима една „духовна подготовка“, защото смисълът на трансформацията е бил встъпването в „Свещен брак“ с „Възлюбения“. Неслучайно именно на Велики вторник девойките извършват ритуално носене на „мълчана“ вода – по целия път от извора до дома те не изричат нито една дума, за да запазят чистотата на водата, което е преобраз на пречистващата сила на търсенето и очакването за святост.

            Това е и поуката на Господнята притча за петте разумни и петте неразумни девици и затова на Велики Вторник нашите предци са си задавали въпроса дали идващият Господ ще ги намери приготвени и чакащи!

            Затова и най-надеждният метод за анализиране на притчата за девиците, която е емблематична за днешния Велики четвъртък, е Методът Гайд. Този метод се доказа като много продуктивен в изучаването на света и човека. Според един от подходите в него, както гледа човек, такъв е той и „светило за тялото е окото“ (по „Евангелие според Св. Евангелист Матей, гл. 6, ст. 22“).

            Ние използвахме Метода Гайд, за да разберем смисъла на притчата за десетте девици и смисъла на днешния Велики Вторник. След прилагането му и след сравнението на текста с разчетени от Д-р Стефан Гайд и Акад. Цветан Гайдарски древно тракийски текстове, установявихме, че „девиците“ са преобраз на онези вярващи трако-богари, които са се приготвили да посрещнат Господа с непомраченото човешко сърце и душа – а това са същности, които не могат да се „изработят“ с човешки напъни, затова и „чакането“ и „приготвянето“ при траките и при първите християни неизменно са се свързвали със Страстите Христови, кръстната смърт и възкресението.

            ::: „Небесното царство ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца. А от тях пет бяха неразумни и пет разумни. Защото неразумните, като взеха светилниците, не взеха масло със себе си.    

            Но разумните заедно със светилниците си взеха и масло в съдовете си.

            И докато се бавеше младоженецът, додряма се на всичките и заспаха. А посред нощ се нададе вик: Ето младоженецът иде! Излизайте да го посрещнете!   

            Тогава всички ония девици станаха и приготвиха светилниците си. А неразумните рекоха на разумните: Дайте ни от вашето масло, защото нашите светилници угасват. А разумните в отговор казаха: Да не би да не стигне и за нас и за вас, по-добре идете при продавачите и си купете.  

            А когато те отидоха да купят, младоженецът пристигна; и готовите влязоха с него на сватбата и вратата се затвори. После дохождат и другите девици и казват: Господи! Господи! Отвори ни.      

            А той в отговор рече: Истина ви казвам: Не ви познавам. И тъй, бдете; защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде.“ ::: „Евангелие според Св. Евангелист Матей, гл. 25, ст. 1-13“ ::: из „ШИФЪРЪТ на Д-р Гайд“, К.Д. Мерин :::

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Цветница – денят на онези, които гледат на ВХОДА Господен в Йерусалим с „Очите на БогуМил“ 
 

::: из „ШИФЪРЪТ на Д-р Гайд“ от Красимир и Дияна Мерин :::

~:~:~ Родолюбие ~:~:~

~:~:~ Апология на Християнството ~:~:~

            Вход Господен в Йерусалим. Той е след Лазаров ден и се ознаменува по време на литургия с върбови (и лаврови или маслинени) клонки в ръце, с което онзи, който го прави показва, че и той, както древните жители на Йерусалим, посреща Исус Христос като Цар и Спасител. Въпросът е от кои „жители“ е всеки, който празнува днес във времето на изпитания и съблазни?

            Какво прави човек, когато истинската християнска вяра е „непопулярна“ и всеки, който застава зад нея, е презиран и сочен като сектант или глупак? Към кого се причислява в такъв момент – към викащите „Осанна“ (от които болшинството след това вика „Разпни Го!“) или към плачещите и изглеждащи слаби последователи на Исус?

            На този ден атеистите обичат да „размахват върбови клонки“, но нямат „очи“, с които да видят идващия Спасител. Има ли ВХОД Божието Слово в сърцето на богомолеца, който празнува Цветница – или чрез своята себичност и желание да „преправя“ живота и обстоятелствата според нагласата си, той е дал ВХОД на празни ритуали?

            Неслучайно именно на Цветница се изпълнява и последният лазарски обичай – кумиченето, при който всяка девица пуска в реката върху дъсчица кукла (обреден хляб, който прилича на човешка фигура), китка и венец. Без да навлизаме подробно в смисъла на тези поверия, ВХОДЪТ Господен е свързан с отварянето на човешкото сърце за Божието Слово, което води до трансформацията на плътското човешко естество в човек по Божий образ и подобие. Това е възможно само в християнското кръщение, което е „воден гроб“ за повярвалия, за да се промени той според учението на предците ни.

            Така че след Лазаров ден, след като човек е „извикал от цяло сърце“ към Исус да го спаси, той се „пуска по водата на вярата“, за да го изпълни Бог със светлина и да го направи един от онези, които го следват и след кръста.

            Затова Цветница е денят, в който на хората се дава шанс да погледнат на ВХОДА Господен с „други“ очи – „Очите на БогуМил“, за да видят Кой влиза в Йерусалим – пророк, мъдрец, или Въплътеното Божие Слово, Дион Исус, Богът на нашите предци, Който ЕДИНСТВЕН Е ХРИСТОС!

            Според това с какви очи гледаме, зависи какво ще приемем на този ден и какво ще обещаем да променим в живота си... Защото „Очите на БогуМил“ карат хората да викат „Осанна“ и след кръстната смърт. За останалите е писано да викат „Разпни Го!“

~:~:~ Очите на БогуМил ~:~:~
 

Натоварени с грижи, унили,

често свели надолу глави.

Постоянно тръгват нанякъде,

и забравят, че имат души.

Запотени и прашни автобуси,

Разнасят всеки ден телата им насам-натам,

‘Кашлят’ шумно по спирките и ги ‘изплюват’,

и горките хора пак се щурат насам-натам.

Блъскат се, извиняват се,

но какво от това?

Щом нямат време да си спомнят,

че в телата си носят души.

Древните руни на Тракия,

просвятват навсякъде край нас.

но пари, власт и пожелания,

ги скриват и руните не блестят.

Които търсят ще намерят

– изпратения Гид за отвъдния простор.

За да нахранят душите си клети,

и да прогледат за света с Очите на БогуМил.

::: из „ШИФЪРЪТ на Д-р Гайд“, К.Д. Мерин :::

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

Лазаров ден е денят за Призоваване на Бога и Неговото Спасение

/вижте и „Истинската История на Лазар и неговото Възкресение от мъртвите“/

 /от Красимир и Дияна Мерин/

 

~:~:~ Истински Истории ~:~:~
~:~:~Апология на Християнството ~:~:~

            Лазаров ден е денят на ентусиазма на човешката душа, че има спасение за онези, които призоват Божията Сила и Слово! Който не е осъзнал, че душата му трябва да е като девица в живота спрямо онова, което пожелава приживе, никога не може да има „душа-лазарка“ и никога няма да се спаси („ожени“ за Младоженеца на човешката душа).

            Лазаров ден е денят на онези, които ако и да не са били съвършени във вярата приживе, са слушали и приемали свидетелство за Исус от неговите ученици и са знаели Кого да призоват в Ада. Това е денят на онези, които в болки, скърби и проблеми знаят към Кого да извикат и знаят Кого да призоват! Затова и вярващите свързват този ден с „убедителното доказателство“ още преди кръстната смърт на Исус, че има възкресение и за всички повярвали в него.

            Традиционно Лазаров ден е християнски празник, посветен на Лазар, когото Исус възкресява. Знаем ли обаче великия смисъл на този празник?

            Библейската история за Лазар е навярно известна на мнозина, но едва ли всички се замислят, че Лазар беше човек, който беше доведен до вяра в Исус и който докато беше в Ада, измъчван от демоните, си спомни за Него и Го призова! /Пълната история на Лазар, слизането му в Ада след смъртта и освобождението му от Исус знаем благодарение на сборника „Тракийските Хроники“, откъс от който можете да прочете тук./

            Затова и неслучайно този ден се свързва с Лазарките – преобраз на човешките души, които търсят единствения „Светъл Лик, огнен и славен, светещ като слънцето в силата си, огромен колос от светлина и сила, Лик на доброта, топлина и спасение“, от който демоничните Сенки в Ада се разбягват от човешката душа с вик: „Богът-Слънце, Богът-Син иде!“. /„Тракийските Хроники“/

            Но как да призовеш Оня, когото не познаваш? Как да те чуе Този, който си отхвърлял приживе и чиито последователи си презирал? Нима дори и на Лазаров ден няма да припознаем „лазарките“ като онези пратеници, които подобно на Лазар знаят и в най-големите мъки и унижения, причинени от демоните в Ада, че има Един, който може да ни  изведе?

            Любопитен факт от празника е, че има поверие, че жена, която не е била „лазарка“, няма да се ожени. Защо ли? Някои виждат в лазаруването само дивата игра на девиците, но не разбират, че това е преобраз на ентусиазма на човешката душа, която на български неслучайно е от женски род. В този смисъл „играта на лазарките“ символизира Божията сила, която идва над всеки, чиято душа се пази чиста от пожелания, за да се „венчае“ с Бога като „девица“.

            Сега разбирате ли, че е напразно всяко празнуване на Лазаров ден без този „ентусиазъм“, с който човек пожелава спасение за своята душа; „ентусиазъм“, който го прави „Избран“ и „Възлюбен“, както девица е избрана и възлюбена от своя годеник? В този смисъл един цитат от филма „Матрицата“ (1999) може много добре да обрисува това състояние на „избраност“ и „влюбеност“, които привличат Божията Сила и Слово, за да има повярвалият БЕЛЕГ, по който да бъде отделен от неверните:

            „Ще ти издам една малка тайна. Да бъдеш Избраният е точно като да бъдеш влюбен. Никой не може да ти каже дали си Влюбен. Ти просто Го разбираш. До край. До мозъка на костите си.“

            Неслучайно Лазаров ден се чества в последната събота преди страстната неделя, а девиците, накичени с венци и цветя, играят, пеят и обхождат за благословение домовете. Това е свещена орфическа традиция, която възпява Живота и Възкресението, защото Лазаровото възкресение е уникално събитие, при което, напълно според Апостолското учение, че „както на човеците е определено да умрат веднъж /един път/, а след това настава съд....“ („Посланието на Свети Апостол Павел до Евреи, гл. 9, ст.2“), повярвалите в Исус ако и да умрат ще възкръснат и смъртта няма да има повече власт над тях – подобно на Лазар, който след своето възкресяване от Исус никога повече не е вкусил смърт!

            Ето какво казва Акад. Цветан Гайдарски за смисъла на традициите на Лазаров ден:

            „… След престоя си четири дни в гроба, Лазар получава в дар от Спасителя Живот от ново качество и естество. Орфическата трансформация се съдържа в Иисусовото учение и проповед: „... Аз съм Възкресението и Живота, който вярва в Мен, и да умре, ще живее, и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века“, думи с които утешава сестрите на Лазар преди да го възкреси (Св. Ев. според Йоан 11:25,26). Бъдещето отвъд смъртта, на последователя на Господния Път, е засвидетелствано от Св. An. Павел: „...Ето една тайна ви казвам: Не всички ще умрем, но всички ще се изменим, изведнъж, в един миг, при последната тръба, защото тя ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим, защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие.“ Преминалият през "долината на смъртната сянка" се овенчава с Безсмъртие, напълно според Орфическия Път на Божествената обнова на космоса. Новото начало, Пресътворението на света чрез Словото на Бога на Живота и Възкресението. С това дълбоко духовно съдържание е изпълнен обичаят да се подаряват бели яйца на лазарките, като израз на Новото Творение, за което говори Свети Апостол Павел в посланията си (Послание до Галатяни гл. 6, ст. 15; Второ Послание до Коринтяни гл. 5, ст. 17) (Орфическото яйце, известно от най-дълбока древност, е олицетворение на обновяващия се космос)…(1-во Послание до Коринтяни 15:51-54)…

            Лазаруването е инициация на най-интимното в човека и цялата тракийска общност, Венчание на смъртното с Безсмъртното, тленното с Вечното, на душите с Божествения Младоженец. Обичаят подевките (девиците) да се "момеят" пременени е невестини дрехи, следва мистерийната традиция на духовното преображение и „разкрасяване” чрез добродетелните дела и подвизите на Вярата („... И на нея й се позволи да се облече в светъл и чист висон, защото висонът е праведните дела на светиите.“ („Откровение на Свети Апостол Йоан, гл. 19, ст. 8); „... Ти наистина ще се облечеш с всички тях като с украшение, и като невеста ще се накитиш с тях“ („Книга на Пророк Исая, гл. 49, ст. 18“)), в очакване на Възлюбения – очакване, което е описано невероятно поетично в Стария Завет на Библията, книга „Песен на Песните гл. 2, ст. 17; гл. 4, ст. 16; гл. 5, ст. 5-6; гл. 6, ст. 2, която духовна подготовка за встъпването в Свещен брак с обичния момък, е запечатана като поука в паметта на живия ритуал и Господнята притча за петте разумни и петте неразумни девици.

            В Любимия девойката вижда Свещения Образ на Бога-Син (Първо Послание на Свети Апостол Павел до Коринтяни гл. 11, ст. 7), а той в нея – Невяста на Христа (Послание на Свети Апостол Павел до Ефесяни гл. 5, ст. 25-33). Това сакрализиране на женитбата и подготовката за нея е по Образ и Подобие на мистичната връзка в Свещеното Венчание между Безсмъртния Бог и природата (земята и хората) посредством Вечния завет (Битие гл. 9, ст. 8-17) („Няма вече да се наричаш Оставен. нито ще се нарича земята ти Пуста. Но ще се наричаш Благоволение Мое в Него, и земята ти – Венчана. Защото Господ благоволи в теб, и земята ти ще бъде венчана.“, „Книга на Пророк Исая, гл. 62, ст. 4“). Като наследство от древно тракийските обичаи, преминали чрез орфическите християни в цялата ранна църква, венците и цветята, с които са накичени лазарките, ознаменуват Победата на Живота над смъртта („... Бъди верен до смърт и Аз ще ти дам Венеца на Живота”, „Откровение на Свети Апостол Йоан, гл. 2, ст. 10“).

            Венецът, като образ на Овенчанието в Победата на Безсмъртния Живот, в апостолските времена украсявал главите на Господните последователи. Има свидетелства, че обичаят свещенослужителите да овенчават новопокръстените и миропомазаните, е бил особено разпространен в Александрийската църква. В древната Галиканска латинска литургия се споменава за същото. „Блажен е оня човек, който търпи изкушение, защото след като бъде изпитан, ще получи Венеца на Живота, що Господ е обещал на ония, които Го обичат.“ (Послание на Свети Апостол Яков гл. 1, ст. 12); „...и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на Славата.“ (Първо Съборно Послание на Свети Апостол  Петър, гл. 5, ст. 4).“ ::: „Тракийският Орфизъм за напреднали I“, Академия Орфика, София, 2007 година :::

            Благодарение на книги като поредицата „Тракийското Писмо Декодирано“, сборника „Тракийските Хроники“, сборника „Тракийските Послания“ и монографиите на Акад. Цветан Гайдарски, ние научихме, че обичаите на нашите предци траките са богато наситени с поклонение към Бог (Дион) Исус чрез символика, която по-късно преминава във вярата и учението на Свети Апостол Павел и орфическите християни (първите християни в света).

            Тази символика разкрива едно сложно и преплетено с множество образи и внушения духовно учение, което не може и не трябва да се разглежда елементарно (религиозно). Затова и свещените образи в празника Лазаров ден (които не са езически, а трако-богарски предхристиянски поверия), са подобни на тракийските и по-късните египетски йероглифи на посветените жреци на Бог Дион Исус в смисъла  на ритуални (танцувални и обредни) йероглифи и идеограми, чрез които участващите в празника намират ВХОД в древните трако-християнски празници и свързаните с тях мистерии на християнската вяра.

            Според нас, като начало за пълноценно участване в мистериите на Лазаров ден (които според обещанието на Исус са всеки ден чрез „денят за спасение Днес“), трябва да се познава богатството на образите и внушенията на истинската история на Лазар и неговото Възкресение от мъртвите. В нея Лазар се бори със съмненията си и от любов към сестра си иска да проумее какви са отношенията ѝ с Исус (от които навярно чрез изопачаване са се родили спекулациите за брачни отношения на Исус с жена), а в крайна сметка Го опознава както наяве, така и чрез видение в сън, което му помага да оцелее в очакване на спасението си в дните прекарани в Ада. Вижте откъс от историята тук.

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

Истинската История на Лазар и неговото Възкресение от мъртвите 

//

~:~:~ Истински Истории ~:~:~

::: Публикуваме тази история по случай честването на Лазаров ден. Повече за смисъл на този празник, който е пряко свързан с историята по-долу, можете да прочетете тук . :::

            Поех дълбоко въздух. Бях жив. Бях отново в света на живите. Прегръщаха ме, целуваха ме и аз тях - Марта, Мария, Иисус, Петър, Йоан, всичките ученици. Не можеха да ми се нарадват и се кланяха доземи на Иисуса, като на Адонай (за юдеите „Адонай” (буквално „Господ”) се употребява вместо „Господ – Бог Йехова”, поради законовата им забрана върху произнасянето на личното име на Бога.)…“

::: „Тракийските Хроники“, „Книгата на Свети Лонгинус, гл. 6-9“ :::


/вижте и повече за смисъла на Лазаров ден в статията „Лазаров ден е денят за Призоваване на Бога и Неговото Спасение“/

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
::: Ако ни последвате в клуба Родова Памет на facebook.com/groups/rodovapamet/ и на страницата на Блога на Мерин на facebook.com/meriniblog/, ще можете да следите нашите анализи и коментари според разбирането ни за стойностните неща в животa ::: 
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Мила Родино, ти си земен Рай

/от Красимир и Дияна Мерин/

~:~:~ Родолюбие ~:~:~

            Българските поети винаги са сравнявали земята ни с рай. Такова е названието на Родината ни и в българския химн – „Мила Родино, ти си земен Рай“. Случайно ли е това?

            Тук ви предлагаме три стихотворения – две от Иван Вазов и едно от Петко Р. Славейков, в две от които директно и недвусмислено двама от „патриарсите“ на възрожденската ни литература сравняват България с РАЙ, а в едното Иван Вазов нарича българския език СВЕЩЕН!

            Това наблюдателните българи знаят, че съвсем не е в преносен смисъл, както се опитват да ни убедят атеистичните наследници на онези, които преправиха българската азбука цели два пъти за съвсем кратко време след Освобождението, за да укрият свещените ѝ корени и да си гарантират, че идните поколения няма да открият лесно връзката на съвременния български език с древния трако-български език на предците ни. Тяхното дело беше довършено от комунистическото правителство, което под лозунга за грамотност за всеки, още веднъж осакатиха азбуката ни, уж за да е по-лесна за заучаване и ограмотяване на населението.

            Разбира се, има и много други примери и интелигентният читател сам ще си ги спомни и открие. Ние няма да цитираме всички, защото не е нужно, но който търси, ще намери! Има достатъчно факти, като например този, че по време на турското владичество турците са наричали българското население с презрителното прозвище „РАЯ“, а това е една от многото малки „следи“ от миналото, по които един търсещ човек да види, че народът по тези земи е бил считан за земното население на РАЯ!

            Преди да прочетете трите стихотворения, които се надяваме, че всички родолюбиви българи харесват и обичат, ще цитираме фрагменти от една древна книга, от които става ясно, че думата „Рай“ има и съвсем буквално значение за нашите български земи.

            Тази книга е известна като „Книгата Атам“ или „Космогонията на Първия Човек“ от Ситарих („Corpus Genesis Mundi - Liber Adam et Eva id est Atam“) и е поместена в сборника „Тракийските Хроники“.

            Името „Атам“ означава „отецът" на трако-бохарски и е името на човешкия пра-отец, библейския Адам, а автор вероятно е самият тракийски цар Ситарих (Ситалк), който пък заимствал от книгите на Орфей. Интересното е, че в книгата се вижда очевидната близост на съдържанието с това на книгата Битие (в Петокнижието на Мойсей), което вероятно се дължи на двустранния религиозен обмен между Тракийското царство и храма в Ерусалим по времето на цар Ситалк и насетне (виж „Книгата Нави“ от „Тракийските Хроники“ и статията „За траките и древните евреи“).

            Съществуват най-малко пет различни преписа на текста, от които един е на бохарски, а другите на сахидски, етиопски и дори един по-късен на арабски език, което свидетелствува за изключително широките културно влияние и обмен между народите в древността.

            Части от книгата са видимо заимствани и в Талмуда и Корана. Публикуваният в „Тракийските Хроники“ вариант е най-пълният и съдържа глави 1-4, които липсват в повечето други варианти, както и други особености и пасажи в текста, които се срещат в едни или други ръкописи, но тук са приведени заедно. Книгата Адам и Ева II не е поместена в този сборник, защото е много по-късна редакция и прибавка, която съществува само в арабския си вариант и затова се счита, че не отразява оригиналния текст на книгата Атам.

            От текста научаваме, че Реката, която извира от Райската градина, е известна по-късно с древнотракийското си име „Ис-те-ре“ или „Истрос“, което означава „Исус е Словото-Бог“ /подробности за лингвистичния анализ на древно тракийските йероглифи може да откриете в поредицата „Тракийското Писмо Декодирано“ от Д-р Стефан Гайд/.

            Този факт е бил грижливо укриван от българския народ, защото дори споменаването му, както и анализа на писмеността, биха повдигнали редица други въпроси, на които политическата конюнктура от близкото минало не желае да дава отговор. И до днес учените от БАН предпочитат да свързват народа ни с „езичници“ и да го окачествяват като „примитивен“ и като такъв, който не е имал писменост, въпреки, че е създал умопомрачителни произведения на изкуството и ни е завещал изумителни архитектурни паметници.

            Нещо повече – има тенденция да се говори за „тракийски мистики и мистерии“ без тези думи да се използват по начина, по който бяха „явени“ на българската общественост от Д-р Стефан Гайд – а именно като част от тракийското орфическо наследство на богопоклонение на монотеистичния триединен Бог (Дион) Исус. Името на този тракийски Бог  показва недвусмислено, че траките и техния Първосвещеник Орфей наистина са се покланяли на Онзи, за който разбрахме, че е Христос преди 2000 години! (виж също и статиите „Христос (Дионът) Исус е древният монотеистичен тракийски Бог“ и „ШИФЪРЪТ на Д-р Стефан Гайд“) А това е факт, заради който и до днес чужденците признават, че българите са първата ЦИВИЛИЗАЦИЯ в света!

            Как тогава учените от БАН продължават да откриват тези „мистерии“, без да отдават дължимото на дълбокото философско и религиозно познание, което трудовете на Д-р Стефан Гайд ни разкриха за древните траки? Не е ли това второ, по-страшно ограбване на българския народ от древните му корени? Наскоро беше оповестено, че научен експеримент е „изтръгнал“ основните ноти на мистериите на траките (виж повече по темата на http://news.bnt.bg/bg/a/misteriite-na-trakite), но никъде не се споменава на какво се дължат тези мистерии!

            Нима атеизмът ще продължи да властва и над уж новите открития?

         Както наскоро писахме, дори обичания и известен на българите празник Благовещение (наричан от народа „Благовец“) е ден за честване на въвеждането на ИМЕТО на Христос в света, което, както знаем, е ИСУС и точно този ИСУС, от който тръгна християнството по света (и най-напред в земите край Пловдив, където са били първите християнски общини) е бил Богът на нашите предци! (виж повече по темата в статията „Какво е „Благовец“ и коя е голямата тайна на Празника Благовещение?“). И точно по тази причина – че ИСУС е този Христос, който е въплътеното Божие Слово – на този ден е бил празнуван храмовият празник на храма „Света София“ („Божия премъдрост“), чието име носи и столицата ни.

       Наскоро узнахме, че при разкопки на тракийското селище Пимаза, в тракийски гроб край село Люблен, са извадени скалпели, ножици, пинсети, игли, сонди, ланцети, екартьори, лопатки за почистване на рани, по които се съди за големи умения в коремната и костно-ставната хирургия, както и в акушерството. Цялата статия може да прочете на http://www.168chasa.bg/article/6095642 © www.168chasa.bg.

          Въпросът е, че както историци, така и археолози считат подобно развитие на медицината като характерно за много по-напреднал период от развитието на човешката цивилизация, когато е имало развити науки и писменост. Защо тогава нашите „учени“ продължават да твърдят, че траките са примитивен езически и безписмен народ? Те не искат да признаят, че траките са първата писмена цивилизация и затова и мълчат по въпроса за богословското и научно наследство на трако-богарите, разкрито от Д-р Стефан Гайд!

          Да не говорим че същите тези „учени“ са добре запознати с редица древни текстове – в това число и на древногръцки мислители, в които се признава, че тракийските лекари са лекували болния „изцяло“ – дума, която е станала корен на терминът „изцеление“, с който в езика ни се обозначава пълно оздравяване, в това число и по мистичен, божествен начин! Удивително! Защото според нашите предци „изцелението“ е било пълно само когато е било в „дух, душа и тяло“ и се е различавало от лекуване на симптомите, както е било при гръцките лекари. Неслучайно заключението на археолозите за разкопките на Пимаза край село Люблен е, че там е имало погребан тракийски аристократ (!), който е бил както лечител (!!), така и жрец (!!!).

            Това съвпада с резултатите от научните изследвания на Д-р Стефан Гайд за езика, бита и вярата на нашите предци траките, според които древните тракийски царе са били жреци на Бог Дион Исус и са имали божествени и пророчески откровения, каквито срещаме по-късно сред посветени оракули и жреци в Египет и Палестина.

            Целият свят като че ли знае тези „факти“, които още родоначалникът на българското народоосвободително движение Г. С. Раковски изрече: „Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа…“. Това твърдят редица политически лидери, учени и общественици (https://www.dunavmost.bg/Bulgaria/News/24335-fransoa-miteran-balgarskiyat-narod-e-edin-ot-sazdatelite-na-tsivilizatsiyata-na-nashata-planeta), това твърди официално генералният секретар на Световната организация по туризъм към ООН (https://www.actualno.com/society/organizacijata-po-turizym-kym-oon-trakijskata-civilizacija-e-bylgarska-i-celijat-svjat-trjabva-da-go-nauchi-news_578297.html и https://www.novini.bg/news/392755- -шефът-на-организацията-по-туризъм-към-оон-кажете-на-висок-глас-спартак-е-българин-(видео).html). Да не говорим, че и опитът за създаване на „македонизма“ е част от ограбването на българите от истината за древните им корени, но дори и то е „съшито с бели конци“ – http://www.manager.bg/obshchestvo/otkriha-kamenen-nadpis-na-car-samuil-koyto-obezsmislya-naplno-tezata-za-antichniya.

            И така, уважаеми читатели, нашата мила Родина е наистина земен РАЙ – не символично, а по давност и произход, а нашият народ наистина е наследник на траките, които са имали писменост преди Египтяните и Шумерите и които се оказват първият етнос, който е имал писменост в историята (https://guidefoundation.org/trakia-pyrvata-pismena-civilizaciya/).

            Ще завършим, както обещахме, с текст от „Космогонията на Първия Човек“ от Ситарих, текстовете на три стихотворения на нашите обичани поети Иван Вазов и Петко Р. Славейков и текста на националния ни химн, за да се  превърнат те в послания за всеки, който се счита за българин, и в последствие средство за познаване на корените на изконната българска вяра – вярата на нашите предци в Исус!

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            ::: „… След това Атам и Еуа излязоха от Пещерата на съкровищата и се приближиха до вратата на градината, стояха там да я погледат и плакаха, че са се отдалечили от нея. И си тръгнаха от вратата на градината, която е откъм южната страна на Реката, която напояваше градината, от корена на Дървото на живота, която от там се разделяше на четири речни ръкава (или „реки“) по земята.

            А името на Реката беше П-ИС-ОН („Писон“ според Битие в Тората също е Първата река в Райската Градина Едем), което ще рече Исус е Слънцето (на душите), а днес се нарича Ис-те-Ре („Истере“ или „Истрос“ е древното тракийско име на река Дунав), сиреч Исус е Словото-Бог.

            Тогава те се приближиха до водата и я гледаха; и видяха, че беше вода, която преминаваше изпод корена на Дървото на Живота в градината. И Атам плачеше и ридаеше, и удряше гърдите си, задето е отделен от градината; и каза на Еуа: „Защо донесе на мен, на себе си и на потомството ни толкова много наказания и злочестини?“

            А Еуа му рече: „Какво видя, че плачеш и ми говориш така?” А той каза на Еуа: „Не виждаш ли тази вода, която беше с нас в градината, която напояваше дърветата на градината и изтичаше извън нея? Когато бяхме в градината, не ни беше грижа за нея; но откакто дойдохме в тази непозната земя, я обичаме и използваме за телата си.”

            И когато Еуа чу тези негови думи, плака; и поради горчивия си плач те паднаха във водата; и щяха да се погубят в нея, така щото никога вече да не се върнат и гледат творението; защото когато видяха творението, чувстваха, че трябва да сложат край на живота си…“

            ::: /„Книгата Атам“ или „Космогонията на Първия Човек“ от Ситарих, гл. 14 („Corpus Genesis Mundi - Liber Adam et Eva id est Atam“) и е поместена в сборника „Тракийските Хроники“/ :::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

~:~:~ По райските долини ~:~:~
 

    По райските долини

    пътувам фърковат.

    Навред картини чудни

    и божа благодат

    Обичам те, обичам,

    о родино света,

    обичам те любовно

    над всички във света!

    И нека бляскат други

    земи с велик успех —

    аз бъдещето твое

    не давам го за тех.

    Не давам го, дор блика

    злато̀ из тез бразди,

    дор твоите недра са

    небутнати руди,
 

    дор имаш тез богати

    простори за трудът,

    дор тия гойни стада

    в полята ти мучът;    

    дор раждаш крепки мишци

    и в простите селца

    стърчат школа красиви,

    бръмна̀ ли от деца.
 

::: „Поля и гори“, юли 1883, Хисар ::: Иван Вазов :::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
 

~:~:~ Татковина ~:~:~
 

Хубава си, татковино,

име сладко, земя рай,

сърце младо и невинно

за теб трепка, та играй.
 

Мили ми са планините

и на север, и на юг,

драги ми са равнините,

набраздени с наший плуг.
 

На уста ми сладка дума —

ще да бъде този кът,

дето Дунав, Вардар, Струма

и Марица си текат!
 

Дор на небо ясно слънце,

дор на очи свят, живот,

ще обичам аз от сърце

таз земя и тоз народ.
 

::: Петко Р. Славейков, 1883 :::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
 

~:~:~ Българският език ~:~:~

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не — за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива —
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
съзнаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп —
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

::: Иван Вазов, Пловдив (1883г.), из „Поля и гори“ :::
 

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

~:~:~ Мила Родино ~:~:~
 

Горда Стара планина, 
до ней Дунава синей, 
слънце Тракия огрява, 
над Пирина пламеней.

Припев: 
Мила родина, 
ти си земен рай, 
твойта хубост, твойта прелест 
ах, те нямат край. 

::: Химн на Република България ::: Цветан Радославов, 1885 година, на път към бойното поле по време на Сръбско-българската война, с мелодията на Свищовско хоро, известно в родния край на Радославов :::

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::

ШИФЪРЪТ на Д-р Стефан Гайд

(останал неразбираем за „неразумните българи“, отделили се от древния корен на рода си, т.нар. от Паисий „ю-роди“)

/от Красимир и Дияна Мерин/

~:~:~ Апология на Християнството ~:~:~

~:~:~ Древните Траки ~:~:~

~:~:~ Родолюбие ~:~:~

            Мнозина днес спорят дали „историята“ на Паисий е „Славно-българска“ или „Славяно-българска“. Но истината е, че тя е историята на „Словените“, приели трако-богарската реч и Бога на предците ни. Паисий е написал история за славата на трако-богарите, приели всеки „странник“, който е съгласен да приеме Божествения език на могъщите Гети на Аспарих – идея, която самият Исус е проповядвал, а именно, че всеки, който приеме християнската вяра, ще бъде приет като част от божиите избрани.

            Тази „заповед“ на Кубрат към синовете му – да приемат всеки, който приеме вярата и езика им и да го наричат „словен“ (сиреч, от рода на приелите божественото слово), е непозната на много българи, поради вредата, нанесена от атеисти – както учени, така и хора на изкуството, внушаващи, че всичко в света е плод единствено на човешките усилия, без божествена намеса.

            Чрез ШИФЪРА на Д-р Гайд всеки може да разчете „кода“, скрит в откритията му. Защото „Декодирането“ на Тракийското Писмо е „тайна“, която се разкрива различно на всеки – в неговия живот, чувства, спомени, родова памет, мотиви и нагласа за живота. Без прилагането на този ШИФЪР към историята и настоящето на нашия народ, тайната на успеха и благоденствието на народа ни, чрез познаването на богарската реч и нейните проявления в света от най-дълбока древност до днес ще останат само прашни съдове, изровени от археолози и варосани гробници на славата на тракийските владетели.

            Д-р Стефан Гайд дойде като пратеник на Светлината „кодирана“ в миналото на народа ни и чрез разчитането на свещената трако-богарската реч, на която сме наследници, даде своя принос в Пантеона на българските просветители, за да научат българите, че „са имали царство, власт и сила“ свише като наследници на един от най-просветените и напреднали народи в древността – траките.

            И тъй като това не можеше да бъде скривано повече след излизането на поредицата книги „Тракийското Писмо Декодирано”, всички атеистични и богоборчески усилия се насочиха в посока укриването на факта, че траките са били богоизбран народ и са били свещеници на християнския Бог хилядолетия преди идването на Исус Христос на земята – факт, който много историци признават поради документи и стенописи, изобразяващи тракийския Първосвещеник Орфей като Христос.

            Днес българите са постоянно „бомбардирани“ от уж нови разкрития за величието на народа ни, но без прилагането на ШИФЪРА на Д-р Гайд, което означава, че българите и днес не знаят за божествения корен на вярата, обредите и народознанието на предците си.

            Вместо това, всяка прилика на тракийската вяра с християнството е „удобно“ обявявана за „езическа“, а самото християнство – за религия, създадена върху основата на езически обреди. Врачки и учени се надпреварват да изтъкват красотата на тракийските занаяти или да посочват места с древни надписи и видите ли „духовното влияние“ на едно или други тракийско светилище с една единствена цел – да „заличат“ спомена за траките като първичните носители на божествения език, чрез който са дали на Европа и света всички чудеса на древните изкуство и наука.

            Нека припомним, че Д-р Стефан Гайд е първият както в българската, така и в световната наука, който успя да разчете оригиналните концепции в египетските йероглифи и да изнамери древните корени на съвременния български език и душевност на народа. Дългогодишните му изследвания разкриха, че Бохарският Диалект на коптите в Египет е тракийски диалект, пренесен от тракийските династи Хиксос в Египет и последствие станал официалния книжовен език на древната египетска държава.

            Учените-арабисти и учените-атеисти НЕ БЯХА СПОСОБНИ да разчетат „кода“, скрит в древните текстове, а именно, че вярата в Исус е с „български корени“, защото нито приеха, нито и днес познават ШИФЪРА на Д-р Гайд. Те не желаят да използват създадения от него Метод Гайд, затова и ще продължават да спорят дали Орфей и предците ни са предтечите на Исус Христос, въпреки че винаги се е знаело, че именно на територията на България са възникнали първите християнски общини и че българските владетели са били християни много преди официалната датировка на навлизането на „християнството“ в България.

            Затова „дойде“ Д-р Стефан Гайд и разкри своя ШИФЪР, за да знаят „неразумните ю-роди („ю-роде“ = „човек, отделил се от рода“, „човек встрани от рода си“, „не-роден човек“), че в Египет се е пишело с йероглифното (пиктографско) писмо на тракийските династи и че ние наистина сме най-древната цивилизация в света (както целия свят знае и твърди, а още през османското владичество Раковски открито е заявявал).

            Истината, че древните ни предци са били „християни“ по вяра и са дали на света не само писмеността, но и науката и религиозните концепции, приписвани на други цивилизации, са идеи, които станаха достъпни благодарение на ШИФЪРА на Д-р Стефан Гайд и те предстоят да бъдат приети от широката българска общественост – нещо, което нито се харесва на атеистите и родоотстъпниците („неразумните ю-роди“), нито някога ще се хареса.

            Неслучайно има една само на пръв поглед шеговита история за това как един учен се препирал с Бог, че не е нужно да вярва в него и да следва неговите заповеди, просто защото той също може да създаде човек. Тогава Бог поискал да му покаже как ще го направи. Ученият казал: „Ето така… Вземам малко пръст и…“ – „Почакай“, казал му Бог. „Тази пръст Аз съм я създал. Ти си направи своя пръст и от нея създай живот!“

            Подобно на „учения“ от тази история, мнозина безумни човеци днес не искат да признаят нито своите корени, нито Източника на своите таланти и открито „крадат“ Създателя си и дарбите, създадени от Него. Защото ако нещо работи, то е понеже в него има вдъхнат Божествен дух, без който нищо не може да работи и да се развива! И както има слънце и въздух за всички, така и всички могат да живеят и творят, независимо дали приемат Източника си или не, защото Творецът ги е дарил със Своята Божествена Милост и Светлина! Въпросът за нас като българи поотделно и като народ е кого следваме и къде е „разковничето“ на разума и знанието, които да ни просветлят и поведат към „светли бъднини“!

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::
 

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
::: Ако ни последвате в клуба Родова Памет на facebook.com/groups/rodovapamet/ и на страницата на Блога на Мерин на facebook.com/meriniblog/, ще можете да следите нашите анализи и коментари според разбирането ни за стойностните неща в животa ::: 
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Христос (Дионът) Исус е древният монотеистичен тракийски Бог

~:~:~ Апология на Християнството ~:~:~

~:~:~ Древните Траки ~:~:~

~:~:~ Родолюбие ~:~:~

            „Бог-арите не биха могли да бъдат наричани „чуждоезични (т. е. езичници!)" спрямо Бога, понеже именно те говорят и пишат (измежду всички народи!) на Речта Божествена, която пресътворява всеки ден творението и човешкото битие. Тази Реч и древната вяра на бог-арите опровергават фалшивата доктрина за някаква-там „юдео-християнска" цивилизация и развенчават широко разпространената заблуда относно Християнството като „юдейска секта“…

            Този факт може да шокира само лековерни читатели, които са почерпили цялото си знание за Бог и религия от публичното си основно образование и „сърфирането” си в интернет. Такава констатация е научен и богословски факт, почиващ на сериозни и задълбочени основания, както документално-исторически, така и културно-цивилизационни, отразени в сборника „Тракийските Хроники“ от свещената литература на предците ни.

            Текстовете в него са подкрепени и с неопровержимото свидетелство, което идва от собствените Думи и Дела на самия Бог, описани в Свeтото Евангелие, където Сам Той свидетелства пред слушателите си, че Е същото, познато на Тракия още от Едем, Божество: „Аз съм Истинската Лозница...“ – едно недвусмислено себеразкриване като Дионът Иисус (Дионисус) – Богът на Тракия, обявен от гръцките профани за техен „бог на виното“…

             Ако въплътеното Божие Слово, проявено по-късно в Християнската църковност, донася до всички народи и човеци спасителния път и ученичество, то Същата Божествена Реч, изявена в Тракийската народност много векове преди това, представлява самия Закон и същевременно всемогъщ Законодател, проявяващ се в природата на микро- и макро-космоса и управляващ мирозданието именно чрез силата на Своите Божествени Думи.

            Следователно от уникалните религиозни възгледи и могъщи духовни технологии, засвидетелствани в книжовните паметници, обнародвани в Сборника, следва да направим сериозна ревизия и преоценка на т.нар. "езическо" минало и "бесовски суеверия", в които са били набедени нашите прадеди от представителите на по-късния „правоверен" византийски ортодокс…

            От свещените текстове в това издание и от етимологията на етнонима ни осъзнаваме дълбоката пропаст и несъвместимост между древно-гръцкия философско-религиозен светоглед с неговия езически пантеон от многобройни "богове" и "богини", мислени по "човешки образец", и тракийското автентично Богооткровение за Единия Скрит Бог, разпрострян в цялото творение на безбройните видими и невидими светове, където неговите многообразни проявления и манифестации чрез ангело-фанията на Думите Му съставляват видимата картина на Неговата невидима Слава.

            Тук е важно да се отбележи, че Това Божествено наследство и призвание на бого-посветените в Тракия не само не противоречи или пък противостои на Бого-откровението на старозаветните пророци на Израил (в Палестина), но точно обратното – става явно за всички без нито едно противоречие, че с идването на Новозаветното учение на Христовите апостоли се разрушават стените на разделението между двата дяла на Бого-откровението (в Тракия и Израил), защото вярата и на едните, и на другите се разбира вече като вяра в един и същ Бог, от Когото "... людете ядоха (манната) и пиха (вода от канарата) в пустинята...", сиреч от Този, Който е разпрострян всред всички и за всички, според както е и писано: "всичко е сянка, а същността (тялото) е Христос". Името на извечния невидим Бог (Който стана видим за човешкия род в Лицето / Ипостаза на Спасителя), се даде на всички: „Явих им Името ти, Отче...", за да призовават (тракействат) Неговото Спасение и Царство.

            Божественото Първооткровение на човешкия род, съхранено от Първородните и предадено на поколенията след тях, достига до нас от Свещената Земя на Тракия неподправено, без прибавки или отнемания от чуждоземни учения, без намесата на противната цензура на мракобесието.

            Материалните доказателства за това (прибавени към свидетелството на Духа) се намират по най-древните артефакти на човешката цивилизация и писменост, където Името Божеско и Божествените Послания са записани върху глина, камък, дърво и свитъци от кожа и папирус като вечни свидетели, "говорещи" ни от надписи в пирамиди, храмове и гробници, издигнати от предците ни в пределите на Стария свят – все паметници, устояли във времето и пространството на материалната реалност. Цялата литературна традиция на древния ни Език (в по-късни времена наречен „бог-арски", сиреч „божествено-сътворяващ") запазва и разгръща съкровищата на Премъдростта, дарени от самия Бог от самото начало на човешкото битие и съхранени в Свещената територия и Първодом на човечеството.

            Текстовете от сборника "Тракийските хроники" развенчават широко разпространената заблуда относно Християнството като „юдейска секта"... Всъщност, оказва се, че именно юдейската религия е изградила своите учения и практики върху вторични тълкувания (днес описани в Талмуда, съставен от сборниците Мишна и Гемара – религиозни предписания и обсъждания от юдейските равини на тема: законодателство, етика и легенди) и частни интерпретации върху по-древните свещени книги, написани от международен елит от пророци (от които мнозина родом тракийци) – всички те бидейки пратеници-разпространители на Религията на Ре-чта Божия (Словото Божие), венец на които се явяват и Христовите апостоли.

            Именно проповядването на Христос от ранната Църква е напълно в традициите на най-древното Божествено Първооткровение на Словото и Първоезика, така отпечатало се върху човешкото същество и общество, че докато има Писменост и Човешки Говор, докато има цивилизация и пренос на знания, Христовото Учение ще бъде винаги актуално и вечно живо. От кристално ясната картина за духовните откровения и практики на Боговдъхновената Вяра, които се разкриват пред нас в книгите от сборника, читателят ще разбере, че всъщност Богооткровението за Троичния Бог е най-древната Божествена Теология, съхранена и практикувана в Тракия в обожанието и богопоклонението пред Бога-Син, станало основание на всички по-късни форми на монотеизъм, включително и на вярата на Авраам и Мойсей.

            Това, че Христос (Дионът) Исус е древният монотеистичен тракийски Бог, може да озадачи и шокира мнозина читатели, които лековерно са почерпили цялото си знание за Бог и религия от публичното си основно образование и "сърфирането" си в интернет. Такава констатация обаче не е следствие от екзотично-глуповати сензации на антихристи, като романчета от типа "Шифърът на Леонардо", но е научен и богословски факт, почиващ на сериозни и задълбочени основания, както документално-исторически, така и културно-цивилизационни, отразени в настоящия сборник от свещената литература на предците ни.

            Те са подкрепени и с неопровержимото свидетелство, което идва от собствените Думи и Дела на самия Бог, описани в Св. Евангелие, където Сам Той свидетелства пред слушателите си, че Е същото, познато на Тракия още от Едем, Божество: "Аз съм Истинската Лозница..." - едно недвусмислено себеразкриване като Дионът Иисус (Дионисус) – Богът на Тракия, обявен от гръцките профани за техен „бог на виното".

            Това обяснява откъде идва Причастната формула, завещана на апостолите Христови по време на Тайната вечеря, когато Господ установи светата Литургия. Тя очевидно не е юдейска практика по произход, тъй като общуването и съобщението с Бога посредством Неговата Кръв и Плът е абсолютно нетипично за който и да е вид юдаизъм и се счита за богохулство от "правоверните" юдеи. Такъв подход обаче е напълно типичен за Тракия, където за разлика от кървавите жертвоприношения, присъщи за еврейското храмово служение, става преосъществяването (превръщането) на безкръвните приноси на хляба и виното в Тяло и Кръв Божии чрез призователните и сътворителни формули в Христовото Тракийско Богослужение.

            Така познатата Мистерия на Божия Син в Тракия (която датира от хилядолетия преди християнското благовестие) представлява мистично жертвено отдаване от самия Бог на самия Бог (на Себе си), в което Жертвеният Бог-Агнец, заклан от създанието на света мистерийно чрез Тракействането, споделя с човешкия род частите от Тялото Си (напълно според орфическата традиция в Тракия, но също и според тази на християнската ойкомения). Това космическо събитие, многократно повтаряно в Христовите мистерии, се случва в историческото време и пространство само веднъж (еднократно) – във физическата действителност на историческия акт на Христовата кръстна Жертва, чрез която човечеството унаследява Бога в Божествената "Плът и Кръв", в Която се ражда Църквата (Съборът на светиите). При тази мистерийна инициация, човешкото и Божественото се съединяват духовно в една свещена симбиоза като „человечески дял във Божественото естество" и „Божествен дял в человеческото естество", каквото Богопознание е не само нехарактерно, но дори напълно немислимо за юдаизма.

            Точно такъв род Богопознание обаче е напълно типично за мистичното Богословие на Тракийската хероика и трансформация (метаноя), където Орфическото участие в Божественото Естество (имащо своята приемственост в Апостолското учение за покаянието и трансформацията в последователя на Бога-Син) представлява единението с Божия Дух и "ставане храм" (Орфей - на тракийски означава „храм") на Божия Дух. Този мистериален акт е възможен само в приемането на Христос Иисус от посветилите се Нему, като съсъди-обиталища на Вездесъщия Бог – напълно според традицията на светите оракули-пророци (на тракийски „оракул" означава „уста на Бога") на Дион Иисус. Новораждането от "вода и Дух" в учението на Спасителя можем да умозрим и придобием само в контекста на раждащия Божий Дух, познат в Тракия като Рея („раждащата Словото"), Духът-Майка на Божия Син Дион-Исус…

            Знаменателните Думи на Спасителя от евангелския разказ: "Аз съм Светлината на света... Ходете в Светлината, за да станете синове на Светлината..." още веднъж интимно разкриват и отъждествяват Иисус със Слънцедатния Бог на Траките („Дион-Исус" означава буквално „Слънцедатният Исус"), известен още като "Слънцето на душите" и „Възкресението-Исус“… Христос (Дионът) Исус е древният монотеистичен тракийски Бог…

::: из „Предговора“ на Акад. Цветан Гайдарски към сборника „Тракийските Хроники“:::

~:~:~   Тематични Раздели   ~:~:~

:: Апология на Християнството ::
:: Древните Траки ::
:: Личностно Развитие ::
:: Родолюбие ::
:: Истински Истории ::