::: „ЗАЩО ГЛАГОЛИЦАТА НЕ СЕ ИЗПОЛЗВА МАСОВО?… Не защото не е така качествена, но защото нейната употреба е друга…такава, каквато я вижда самият Кирил, като мъдрец, познаващ тънкостите на св. геометрия и нейното приложение…“ Цветан Гайд :::


~::~ „Първото човечество не е някакъв неясен и безкрайно разтегнат преход от маймуноподобни към хомо сапиенс, но е ясно определено начало, изказано от самите ни предци. А именно с най-древния идеограм за човешко същество и собствено самоопределение – човече, сочещо към устата си (виж картинката към заглавието) Т.е. говорещият и пишещият човек. С това са съгласни и всички древни свещени текстове, разказващи за Първия човек по Образ и Подобие Божии.

За Творецът, вдъхнал душа и говор плюс памет, производни на която са знаците, изразяващи мислите и въображението на древните. Затова първите писмености са от идеограми и руни, а в последствие от тях (от съчетанието им) възникват и линеарните фонетични азбуки. Според древните предци (които със сигурност са били по-наясно с Източника на тайните около възникването на човешкото познание и неговото предаване към следващите поколения) множеството езици от Единия Първо-език, а в последствие и разновидностите на човешките азбуки, възникват в резултат на фрагментация на първоначалното Божествено Познание, което се съхранява в човешката реч.

Разделянето на езиците е представено на митологичен език като счупването на Орфическото Огледало и разпиляването му на хиляди части (за генезиса на древните езици може да прочетете повече в книгата ми от поредицата „Тракийското Писмо декодирано 5 – „Мистериите на Самотраки и Руническата Книга на Тайните”(https://books.bogari.bg /).

И това „разбъркване” на езиците се случва в следствие на извратена употреба на Първоначалното Откровение, поради внушения неправеден стремеж за отделеност от Твореца и собствено (на човека) самообожествявяне, като магическо средство за похищение и себенасищане. Това довежда до обсесия и разцепване както на човешкото същество, така и на човешките общности, космическо събитие, кодирано за поколенията в библейския разказ за Вавилонската Кула…

В резултат на това, всеки скрипт и всяка писмена система съдържат различен мироглед и „бого-словие” (понеже самата мисъл, изразена в материалния свят като буквена или идеограмна форма, повтаря акта на „въплъщение” на явения свят от невидимите Божествени думи)… В началото текстовете не са били предназначени за човеци, но за невидимите сили (наречени по-късно ангелски). Затова и първите жреци са били писарите (писането като теургия в обективния свят)… А оттам и войната на азбуките.

Първенството на писмеността (най-древната като възникване) отразява началата на невидимите власти… Затова и толкова е ожесточена битката за доминация, каквато имперската византийска политика провежда по времето на братята Кирил и Методи… В човешкото слово се явяват „боговете” на езиците (не случайно е приказката за ангелите – покровители на народите).

От фрагментацията на Първо-Ре/чта/ се появяват постепенно разклоненията на множеството речи като различни конфигурации на силите в човешката психика, а от там Богът (Началникът-Начинател на Живота) на /над/ „боговете”, е Словото, което владее помислите и намеренията… А „азът” на всеки отделен народ е частна персонификация (Образ и Подобие) на Божия Син… Затова и писаното е Закон, много повече от постановленията в държавната уредба…(Затова всеки да внимава и какво пише, включително във фейсбук, защото всеки, който сее вятър /лъх-лъжа/, ще пожъне буря /пясъчните му кули ще рухнат/).

Затова не е без значение на каква азбука пишем, или на какъв език говорим, защото това е духовния код на рода и народа ни (а и на избраното човечество). Съхраняващ нашето духовно ДНК, обществената имунна система и духовните оръжия, осигураващи нашия просперитет… Точно затова не е достатъчно само да венцехвалим азбуките – „глаголица” и „кирилица”, много по-важно е тяхното осъзнато приложение, което изисква познаване и разбирането на смисловата им богословска матрица, спазването на чиито закони определя дали благо-слове-ние или на-каза-ние ще дойде върху нас...

Преди да разгледаме глаголицата, накратко ще се спрем върху бохарицата, която Кирил използва като първообраз, от който „създава” (или по-скоро преработва) познатата ни старобългарска азбука – така наречената в негова чест кирилица. Подробности за неговото дело може да разберете от труда на д-р Стефан Гайд – „Тракийското Писмо Декодирано” – „Тракийската Библия Бесика разкрита”…

Там заедно с автора ще откриете Св. Писания на жреческото тракийско племе беси и техните дълбочини, които разкриват безкрайно повече смислови пластове от познатите ни преводи от гръцки (за колонизацията на Египет от древните ни предци траките, може да прочетете в поредицата „Тракийското Писмо Декодирано” и сборниците древни документи – „Тракийските Послания” и „Тракийските Хроники” (https://books.bogari.bg/).

А това, че мнозина египтолози днес не използват бохарския за разчитане на древните йероглифи, това си има просто обяснение. Неговите първични построения им разбиват измислените допълнения и свободни съчинения при тълкуването на египетските знаци. „Научните” им намеси датират от времето, когато тази област е обсебена от окултните кръжоци и тайни общества в които членуват…Нали трябва да обосноват сред университетските си последователи собствената си религия, която оперира с измислените им „богове” и техните жалки магийки…

Да не забравяме, че дори египетските жреци след Първото египетско царство (според свидетелствата на древните автори) не познават в дълбочина произхода и значението на свещените образи (йероглифите), останали от древната прарелигия…

Но защо е така фундаментален бохарският за бъдещето на лингвистиката? Защо е така важен за нас като народ?

Защото е производен от съчетанието на първите човешки идеограми и най-древните рунически знаци, и затова е най-близо до фонетиката и архаичната граматика на Праезика – не само на нашия древен род, но и на първото човечество, създало най-първата човешка цивилизация…

Във втора книга от поредицата „Тракийското Писмо Декодирано” д-р Стефан Гайд разчете множество артефакти като Кьолменския надпис, пръстена от Езерово, Стелата на цар Мидас и мн. др., за които учените са единодушни, че са с тракийски (или фригийски /пак същото/) надписи, но с „гръцки” букви (според „траколозите” от БАН), които до този момент нямаха задоволителен и смислен превод…

Разчитането стана възможно, защото надписите се оказаха писани не с гръцки букви, но с бохарски (текстовете съдържат знаци, каквито изобщо няма в старогръцкия). И така през бохарския се разчетоха дълбоки и важни послания и орфически формули (относно което можете да се убедите сами като се запознаете с материалите в книгите от поредицата). При това за някои от артефактите става въпрос за епоха и време преди появата на гръцката писменост, и много преди предполагаемото (според някои учени) създаване на бохарската азбука в Египет на базата на гръцката такава…

Е, от всичко това става пределно ясно, че не бохарската е производна на гръцката, а точно обратното, щом артефактите с бохарски надписи изпреварват появата изобщо на гръцката писменост. Тогава какъв е генезисът на бохарския скрипт? В последната си книга от поредицата „Тракийското Писмо Декодирано 5” – „Мистериите на Самотраки и Руническата Книга на Тайните” съм отделил специално внимание и на произхода на фонетичната линейна азбука от комбинацията и съчетанието между тракийските идеограми по нашите земи (предхождащи Египетските йероглифи с хилядолетия), и руническите знаци „оугом” (най-древния фонетичен скрипт), чрез които разчитаме текстовете от Ситовския и Кременския надписи, и мн. др. древни артефакти от пето и шесто хилядолетие преди новата ера.

В книгата давам множество примери на изписване на идеограм чрез „плетеница” от руни или паралелен надпис на двата скрипта. Двата взаимно се допълват и ни разкриват първичната „граматика” на човешката Първореч, която съдържа всички пластове на многоизмерното битие…

А колкото до Глаголицата само в анонс ще спомена (друг път повече), че тя подобно на линеар А и линеар Б (разбира се тя е много по-късно построение, но със заемки от тях), е всъщност приложение на орфическата гематрия (свещената геометрия), през античността позната от школата на Питагор. Основни съставни компоненти в нейните знаци са кръга, триъгълника и кръста, като различните вариации на съотношения и взаимотношения между тях в линейното време, разкриват динамиката на Словото в световете (различните измерения на битието) и глаголическото действие…

Това е традиция, типична за онова време, като имаме в предвид, че всеки детайл в обществените сгради, а по-късно и в средновековните катедрали, се придържа към същата св. геометрия… Питагоровата маат-маат-ика (преподавана във вътрешния кръг на школата) кодира Тайното познание отново като идеограми (каквато е изначалната традиция в орфизма)… Затова и при разчитане нейните формули трябва да ги разглеждаме като комбинации между геометрични фигури, руническите знаци (оугом) и свещените идеограми в Тракия, от които произлизат всички познати йероглифи в древния свят (включително и египетските)…

Това обяснява обаче защо глаголицата впоследствие не се използва масово… Не защото не е така качествена, но защото нейната употреба е друга…такава, каквато я вижда самият Кирил, като мъдрец, познаващ тънкостите на св. геометрия и нейното приложение…

Затова ще помоля многознайковците… Преди да си начешат крастата да се изказват, първо да приложат лично към себе си своите хипотези, както е писано: „Само трудещият се земеделец трябва пръв да вкуси от плодовете”, а чак после да стават „учители”, да не би да попаднат под осъждение като безплодни и безполезни дърдорковци, които само помпат горделиво самомнение…“ ~::~

::: ИЗTОЧНИК:::
https://www.facebook.com/tsvetanguide/posts/2566918406868800

Иван Вазов, Пловдив, 1883, написано в ответ на единодушните почти тогава твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, като пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!

~ ::: ~

::: Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам си, откак съм на света!
Си туй ругателство ужасно, модно,
си тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа. :::

~ ::: ~

„След като именниците са отпразнували подобаващо деня на Константин и Елена, нека погледнем какво ни говори тяхното дело днес в актуалния съвременен живот. Вместо да се раздават безполезни оценки, ще направим съвсем кратък духовен извод от гледна точка на Вечното Царство Божие.

От най-дълбока древност князете, царете и светските началства и управители, са представлявали Властта като свещена „небесна” институция, според религията и духовните традиции на народа или народите, който управляват. Затова и всяка победа или поражение, благоденствие или разруха в държавата, робство или завоевания, са разбирани като благоволение или наказание от Бога (или „боговете” като персонификации на космическите сили).

Или пък са били признак за превъзходството на едни богове над други, различаващи се по това над кои народи или природни и социални проявления владеят. Разбира се, често племената завоеватели стават „пленници” на местните културни традиции и вярвания и след време ги възприемат като свои. Така постепенно под влияние на местното население придобиват хибридни форми на религиозно и държавно устроение. Такъв е генезиса на народите. НО ВИНАГИ… мирогледната система е фундамент на държавното устройство, т.е. на политиката (в съвременния общоприет смисъл на думата).

Така, че приемането от Константин Велики, първо на равнопоставеността на всички религии, а после и на доминацията на християнството във всички сфери на обществения живот (после продължена и доразвита от следващите императори на Източната Римска империя)… представлява безспорно политически акт.

Без да навлизаме в дебат – дали това е имитация на ранно-християнското разбиране за Христовото Царство обещано на апостолите, очевидно дори според самата апологетика на ранните отци на църквата, „покръстването” на Римската империя (преди това гонителка на христовите последователи), представлява сбъдване пророчествата за победата на вярата над нейните врагове. Разбира се обещанията на Христос са не само в линейното време, но и в цикличното, като това се отнася и за цялата свещена история...

Но по важното е тук да кажем, че всяка промяна в мирогледа, който е всъщност неизменна част от вярата, етиката, морала (нравствеността) и ценностната система на едно общество, довежда до промяна и в публичната сфера, културата и в държавното устройство. Т.е. винаги религията е и политическа платформа (това се отнася и за нейните разновидности – отделните църковни разклонения). Това, което наблюдаваме след Просвещението, Научната революция и днес в постмодерното време на информационната епоха, изглежда като опровержение на горното становище, но това е само привидно.

Нека си зададем въпроса – ако днешният модел на управление е светската държава, всъщност коя господстваща идеология в момента играе ролята на религия и дали само играе „роля” на такава, или всъщност наистина има и сега господари – „богове”, без да ги наричаме така и без да осъзнава мнозинството тяхната скрита власт и инструментите им за доминация? Нима комунистическата идеология (това се отнася и за национал-социалистите в Германия) не е религия със своите пророци, идоли и „светци” – мумии в мавзолеи? Не е ли от изключителна важност да открием днешните скрити такива, за да имаме противоотрова срещу тяхната подмолна „проповед” – пропаганда?“

::: ИЗТОЧНИК:
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=2329688287271906&id=2301040756803326

::: БЕЛЕЖКА ОТ ИЗТОЧНИКА: „Следва продължение… Напомняме на читателите на публикациите в EPOCH, че те са предназначени за хората, които знаят и признават за Господ(ар) и Всевладетел завинаги – Исус, който е Христос. Така, че когато изобличаваме тайните дела и отсъждаме между истина и лъжа, правда и неправда, не съдим човеци (които само Господ Бог съди), но света на заблудата (илюзиите) и неговите архонти. Така както правиха това (и ни завещаха като задача) христовите апостоли. Така, че всеки да внимава в коментарите си (и да очиства сърцето си от злоба и клевети), защото с каквато мярка мери с такава ще му се отмери от Бог (не от човек), Който вижда в тайно и въздава наяве.“ :::

Папата, ако не друго, поне бе инструмент на Провидението да разбута квазирелигиозното блато, та всяка крякаща жаба да си определи гьола. Най-симптоматичното в реакциите на българската публика са нейните крайни противоположни и едностранчиви позиции, които издават невежество, заблуди и болезненото чувство за малоценност… От повърхностното пригласяне и възторжено прехласване по красиви фрази без реално последование в обществото ни, до болестна ненавист, омраза и крайни конспиративни теории граничещи с лудостта, породени не от ревност за Христа и Истината в Него, но от злободневното политиканстване и евразийското преклонение.

В резултат вместо обединение, всъщност визитата на папата по-скоро разкри дълбоката фрагментация в обществото ни, не само на религиозна основа, но и по всички значими теми. Включително различията и противоположностите в лагера на тези, които иначе имаха положителна оценка и приветстваха неговите послания. Защото Франциск отвъд институциите които представлява, като лично присъствие и поведение (особено по време на литургията му), показа разликата между политически коректното говорене на един хуманизъм без Христос и Благочестието в Христос. Едното поведение лицемерно и безплодно, а другото – пълно с Любов и Сила…

Франциск демонстрира и какво трябва да е лицето на църквите в гражданското общество – обърнато към ближния, ангажирано с всичките предизвикателства пред човека и неговото земно съществуване. И това, че независимо от различията Единството е възможно – в Единия Създател на човечеството водено от Човешкия Син… Позиция, която далеч отвъд политиката на Ватикана, е показана в личен пример – в живот посветен на другите и на Другия в тях...

Но точно чрез Литургията отслужена на площада, стана разделяне на двата пласта събитийност, паралелно съществуващи, но НЕсъединяващи се, точно както водата и дървеното масло не се смесват… От една страна бе евангелски и молитвено осветено Битието на всички (вярващи и невярващи, знаещи и агностици) като част от Великия Наблюдател, в чиито Длани е диханието на всяко същество... От друга страна Силата на Благодатта проникваща през древните формули и мистерии на Словото, предадени ни от пророци и апостоли, осветяваща духовно виждащите, бе помрачена и скрита за мнозинството.

Всеобщата публичност донесе наистина „празнична атмосфера”, но скри и профанизира Свещеното. Преднамерената показност на видимата страна на обреда, затвори вратите към невидимото съдържание, което така остана недостижимо за масовата публика. За разлика от древността, когато в Христовите тайнства са участвали само посветените (а другите са напускали храма след определен момент от богослужението), сега Мистерията на „брачната стая” на съединението с Бога, вече е оголена на показ пред камерите.

Тази външна „зрелищност” убива в неподготвения (с неосветени за духовното сетива) и малкото останало мистично чувство, което е в основата на Божествената религия на Богооткровената Вяра. Защото освен външната (общодостъпна) естетическа страна на обреда, непосветеният не може да наблюдава вътрешния невидим небесен живот, който е достъпен само за влизащия в Тайната Стая, където го чака Бог „… КОЙТО Е в тайно и дава на яве…” ( Ев.Св.Ап. Матей гл. 6 ст. 6 ). Така за чуждите на божествения живот, Истината остава скрита зад външните ритуали. Нейните вътрешни първообрази и умозрителни същности на Богоявлението и Богопознанието остават далеч от човеците свикнали да живеят повърхностно (без вътрешен осъзнат живот) в един свят доминиран от културата на „биг брадър” и селфитата в социалните мрежи.

Колкото и да е крайно сравнението, бих оприличил профанизацията на Христовите Мистерии на Всегдашната Жертва, с обезценяването и извращаването на сексуалността (която по същество е свещен акт между съпруг и съпруга) чрез повсеместната порнография, която е станалa част от културата на съвременната цивилизация. Затова в бъдеще Христовата Тайна, се отнема от човеците (Данаил гл. 8/10–12), защото независимо от буквата на ритуала, когато Духа на Освещението се оттегля, остава само празната черупка на човешката религиозност, подобно на труп без Живот (Откр. на Св. Ап. Йоан гл. 11 / 3–12). За да остане Мистерията Божия достъпна само за живеещите на небесни места (който чете нека разбира)… „ Мир ви оставям, Моят Мир ви давам, Аз не ви давам както света дава…” (Ев. Св. Ап. Йоан гл.14/ст.27)

Понеже папата говори за мир, нека уточни какъв вид мир има в предвид, защото за древните думата „мир”, освен поздрав и волеизява за невоюване в телесното, означава също вселенски ред, порядък, наредба, подредба, орден и т.н. Затова е редно да запитаме – какъв вид е световният Ред, който предлага папата? Идващ от светските управители или от и чрез Бога ?!

Защото Мирът, който Христос дава по същество е съюз и единението със Бога и във Бога и Неговото Вездесъщностно Царство, чието владичество е основата и силата на всяко добро. Ненасилие по плът (физическо –външно), но Сила и Власт по Дух и чрез Дух Светий. Но има и „мир”, който дава земния свят (според апостоли, пророци и по Думите на Господ), който е примирение и съюз със силите на нечестието на небесни места узурпирали властта над човечеството. Договореност с „беззаконието, което е хитро да върши зло чрез закон”, съглашение с номенклатурата на мъртви религиозни институции и съслужение с идеологическите и политически лобита на мракобесието. Това е лъжлив мир, както е пророкувано: „Когато казват: мир и безопасност! Тогава ще ги постигне внезапно погубление, като болките на непразна жена; и никак няма да избегнат.”( 1-во Послание към солунци гл.5 ст.3 ); „ …казват мир, мир, а пък няма мир…”( Еремия гл.8 ст.11) и „ …мир няма за нечестивите, казва Господ…”( Исая гл.48 ст. 22)… Затова и Христовия Мир (Б.Ред) е воюващ чрез духовните оръжия и невидимите сили на Истината срещу фалшивия мир, който всъщност е война и заговор срещу човешките души и Божието Намерение…

Но несъмнено Франциск е прав, когато разобличава егоизма и лицемерието, напомняйки ни, че всички ние сме емигранти в този привременен свят, далеч от Истинския Си Вечен Дом, както и това, че сам Христос е отраснал като дете емигрант, защото още от идването Си в плът е преследван в Израел. Наистина всеки наричащ се християнин е призван от Христос към милосърдие подобно на добрия самарянин (от Христовата притча), който показа милост към иноверец. Нека не прикриваме омразата и страховете зад фасадата на религиозния фанатизъм. И наистина Човечеството е призвано от Бога да стане ОБЩ ДОМ за всички.

НО… Е ПРЕДРЕЧЕНО (Данаил гл. 8 ст.14), че това е невъзможно без първо да се очисти от осквернение точно този общ Дом, в който по настоящем управлява тайната на Беззаконието… Никой (поне човек с хигиенни навици и изисквания) не влиза да обитава в Къща, преди да я очисти от паразити и нечистотии… Също така не пуска някого вътре в Дома, който обитава с домашните си, ако гостът не спазва същите хигиенните изисквания и реда на същия Дом, в който гостоприемно е поканен… Затова, относно гостоприемството, към което наистина сме призвани от светите апостоли – ЩОМ ПАПАТА КАЗА „А”, ТРЯБВАШЕ ДА СТИГНЕ И ДО „Я”…

Европейските народи имат основания подплатени с горчива историческа (а и актуална) опитност да се боят от инвазията на пришълци мюсюлмани. Разбира се, основателните страхове са допълнително подклаждани, манипулирани и раздухвани отвън – от враговете на Обединена Европа. Но те имат своите не само исторически, но и настоящи негативни примери за злоупотреба с европейското гостоприемство. Политическият ислям налага с насилие своите закони навсякъде, където доминира мюсюлманското население. Примери – бол. Щом папата се бори за мир, защо не изисква съответно от Саудитска Арабия, Турция или атеистичен Китай (и много други държави), където християните са преследвани и благовестието на Христос е забранено (или неофициално гонено), да проявяват същата толерантност, на каквато се радват мюсюлманите в Европа? Т.е. да има реципрочност и еднакво отношение на търпимост също и в мюсюлманските страни...

Защото познавайки интерпретациите на Корана през вековете, каква е гаранцията за европееца, че след време, когато станат болшинство в страните гостоприемници, „мирните” мюсюлмани, които сега осъждат радикалните си събратя, няма да проявят към светската власт претенции за управление под Исляма, така както и сега не крият, че им е обещано от техния пророк Мохамед относно местата където пребивават (Корана заповядва и предвещава това за целия свят)? Те (мюсюлманите) отказали ли са се от прозителизма, от който папата настоява да се откажат християните?

В тази посока показателна бе (и най-неуместна в контекста на събитието) изявата на мюсюлманския представител в молитвата за мир, чиято негова проява за мен си бе зле прикрита провокация с намигване към мюсюлманската общност, която най-добре (за разлика от масовата публика) разбира какво значи конкретният изпят откъс от Корана… Защото когато представителите на всички други религии и вероизповедания, участващи в мероприятието, бяха достатъчно дискретни да издигнат молитви или хваления към Твореца като общ Баща на човечеството и Бог в монотеистичните религии (т.е. никъде не бяха споменати било пророци /от представителя на еврейската общност/, било апостоли, било дори Господ Исус Христос), да виеш стиховете за Аллах и единствения му (окончателен) пророк Мохамед, си е направо нагла и натрапчива агресия, не само за слуха, но и за християнската душа на Европа и Балканите…

И за да сме последователни до край, ще зададем въпроса: Защо папата не канонизира като новомъченици – многобройните невинни жертви на ислямските терористи? Така би дал ясен знак на религиозните фанатици, че неговите братя не са забравени, когато именно заради вярата си в Божия Вечен Мир са останали верни на Христос. Или просто угажда на политическия елит, който не иска да признае особено негативното отношение днес в модерната пост-християнска Европа към живото (не музейно-историческо) християнство и неговото свидетелство дори пред заплахата от смърт?

Като папа изпълняващ функцията на наместник Божий над земните царе (според католическото учение) Франциск е обвързан институционално с европейските династични родове и кралски фамилии, които чисто исторически са приели своята „власт от Бога” от негови предшественици (или техните пълномощници)… Подобна историческа обвързаност съществува и с по-голямата част от световния елит… Виждаме, че е добре приет и от нашите общественици и държавници... Добре, но това е разбираемо. Нали е казано: „Те са от света, затова светски говорят, и света тях слуша…” (1-во Послание на Св.Ап. Йоан гл.4 ст. 5 ).

Но заедно с това слушателите неусетно (затова за съжаление и неосъзнато), „приемат” и проповедта на Франциск за Христовата Любов. Но… дали ако в последствие трябва да избират между Него (Исус) и мамона (богът на користолюбието и кариеризма), кому да служат като на Господ(ар), ще останат така развълнувано позитивни? Нали и Путин и руските олигарси също така умилително се черкуват в „православие”, но това не им пречи да вършат нехристиянски дела… Както те са превърнали религията в новата болшевишка идеология на Кремъл, дали сега Ватиканът не служи за спойка в „името на общите ценности” на другата доминираща идеология?!?!

Дали след малко време, както някога, така и сега отново, всеки, който взема на сериозно Думите на Христос, няма да се превърне във враг на „помирението”, обобщен като еретик и сектант, както някога са гонени богомили, катари – все „пречещи” на „всеобщия мир, благоденствие и светло бъдеще”…?!

ИЗОТЧНИК: Епоха / Epoch:
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=2320285868212148&id=2301040756803326

::: Oбразът на Свети Георги е познат в Апокалипсиса на Свети Йоан като Белия конник, Победителят. А в Древна Тракия Свети Георги е хероят-покровител на всички херои на вярата, станали храмове (Орфей) на Бог-Слово :::

Денят на Свети Георги е ден за почит на проявата на Бог-Слово. Тази орфическа традиция на българското християнство е неизвестна за много от българите днес, защото в миналото се е преследвала сурово както от атеисти, така и от гръцкото духовенство по нашите земи. Затова истинското значение на този празник е подменено чрез суетни поверия или упреци за езичество от страна на „правоверните богословски“ наредби.

Десетилетя наред, записите на фолклорни обичаи са били правени от хора, които не са имали вярата на древните българи. Затова и много от оригиналните поверия на трaко-богарите са били тълкувани според преобладаващата „научна доктрина“ и накрая са предлагани на обществеността като „традиционни български езически поверия“.

Има обаче множество данни за нуждата от един съвсем различен „поглед“ към Гергьовден и в текста по-долу се привеждат доводи за това:

 „Поради това, че орфическата традиция е преминала в средновековната стилистика чрез богомилското влияние върху църковния клир, тя се е преследвала от гръцкото духовенство и неговите привърженици по нашите земи. Оригиналните тракийски послания и иконография се скриват и заменят с по-непредизвикателни към господстващата про-византийска църква… Много от светите места, посветени на християнските светии, преди това са били тракийски оброчища. Пример за подобна приемственост можем да намерим (все още) в землището на с. Заберново (Странджа), където на мястото на разрушен долмен е построено манастирче (мъничка къщичка от дърво посветена за "дом" на Светия). И до днес вместо икони някъде се почитат оброчни плочи и барелефи е изображения на Тракийския конник (херос), какъвто например е случаят с манастирчето на Св. Георги край с. Заберново.“ /„Тракийският Орфизъм за Напреднали I“, Акад. Цветан Гайдарски/

Случайно ли е, че българската дума за „човеци“ в множественото число – „хора“ – е толкова близо до тракийската дума „херо“ („герой“) и е идентична с множественото число на думата за „ритуални игри“ – ‚хоро“, „хора“ (или „хороиграния“)?

Случайно ли най-почитаната икона в българското съзнание, наред с иконографиите на Дева Мария и Младенецът, е тази на Свети Георги Победоносец – абсолютно идентичен с изображенията на Тракийския Херос, както се признава от всички учени?

Евгений Тодоров (един незаслужено забравен фолклорист) посочва недвусмислено в своята монография „Древно-тракийско наследство в българския фолклор“, че траките са имали само ЕДИН Бог – Тракийският Херос! И в миналото, и днес обаче, „търговци на реликви“ са готови да разправят всякакви басни за многобожие при древните, стига само да припечелят нещо от това!

От Новия Завет знаем, че първите християни са били учени от Апостол Павел да общуват в молитва с онези Божии праведници, които са се превърнали в жив пример за въплътени храмове (Орфей) на Христос. Това именно са били Херосите в Древна Тракия – хората, посветили се на вярата с цел трансформация на тяхното човешко естество в божие естество!       

Затова почитането на Свети Георги (Тракийският Херос) е било толкова важно в миналото, важно е и днес! Всички посветени във вярата на Туон-Иисус (от трак., „Възкръсналият Иисус‘) или Ти-Он-Иисус („Слънцето на душите Иисус”) са почитали образа на Свети Георги като хероят-покровител на всички херои на вярата, станали храмове (Орфей) на Бог-Слово. Този образ е познат и от Апокалипсиса на Свети Йоан като Белия конник, Победителят.

Оригиналният обред на древната тракийска вяра в Бог – тоест, Дион-Иисус (Дионът на Тракия), който е познат на широките маси от културата на воинстващите с тракийския народ гърци като Дионисус или Дионисий) – говори за превръщането на вярващия поклонник в Херос – Духовен войн. Това очевидно не е било „по вкуса“ на всички, затова и днес толкова малко се знае какво са празнували древните българи на Гергьовден! „Суеверието на халдейците и празното лекомислие на гърците измислиха хиляди неща, истински мъчители за духа, та вече е достатъчна само една граматика да обърне във вечна мъка живота на човека...“ /из „Възхвала на Глупостта“, Еразъм Ротердамски/

Затова и в много от българските обичаи свързани с Гергьовден се говори за „геройствата“ на Свети Георги – той е хероят, убил триглавата ламя (дяволът изкусител); той е и хероят, слязъл на долната земя, за да отреже главата на чудовището и да освободи девойката (човешката душа)?

Д-р Гайд успя да „изкопае“ тези и много други прозрения за „скритите съкровища на траките“, останали втъкани в българската душевност и културно наследство. Да се знае! Защото премълчаването на истината може да има много пагубни последствия за народа ни, с които изоблиства историята ни. Известната българска писателка Блага Димитрова „свидетелства“ по собствен своеобразен начин за страшите последствия от лъжата, която винаги започва като нещо малко и незначително, но става голяма като „змей“:

::: Блага Димитрова: „Има дребни лъжи, разбира се! Но човек като свикне да скрива истината, да я изопачава, може да сътвори големи лъжи!... Аз бях готова в огън и вода да се хвърля, за да измия петното от името си, да туря най-сетне край на дребните лъжи и премълчавания, които ме гнетяха. Още сега, на часа!... Хора, едвам научени с дългогодишни усилия да говорят, да владеят човешка реч, започват да се учат на мълчание. А то е много по-трудно от говора. Мълчанието изисква и съответен манталитет. То води до мълчащ израз на лицето, до мълчащ поглед, до мълчащ жест, което значи без израз, без поглед, без никакъв жест. То води до мълчащи мисли, което значи спряно мислене. Защото за да мислиш трябва да спориш, да опровергаваш, да се съмняваш, да търсиш истината по всички посоки. Мълчанието води до запушване на волята, до закостеняване на характера. Мълчанието убива човека и го връща към животинския стадий…“ ::: фрагменти от „Пътуване към себе си“ (1965), Блага Димитрова :::

::: Д-р Стефан Гайд: „Истинското познание, казва философът, се пази във всеки от нас във вътрешната книга, написана от Твореца в дълбините на нашата природа. Затова, като очевидец и оценител на феномените на цялото мироздание, всеки сам е потенциално най-добрият учител сам на себе си, ако разбира се е способен да отвори своите вътрешни "очи" и "уши" за това, което Логосът ни учи в нашата най-съкровена вътрешност. И понеже Познанието не съществува вън от човека, затова и Бог е познаваем именно и само като антропоморфен Бог, както и феноменът на мирозданието е откриваем единствено поради Словото, което присъствува едновременно и вездесъщо в човека и в цялата природа. Така чрез аналогиите и подобията всичко е познаваемо, но само докъдето всеки е достигнал в познание на самия себе си. Лично за себе си аз съм открил в християнския мистицизъм именно такава уникална възможност за истинско себепознание и познание на скритата Същност на Природата отвъд сянката на нейните външни явления, за каквато говорят Климент Александрийски и докторите основоположници на християнската наука. “ ::: из „Тракийското Писмо Декодирано I“ :::

::: Красимир и Дияна Мерин, основатели на „Школата за изследвания на българската родова памет по Метода Гайд“ :::

Ако иска папа Франциск да събере в общите молитви и литургия християните в България, трябва да дойде НЕ като държавен глава на Ватикана (единствената теократична монархия), но като един от тях – като равен с равни (включително и да участват и други некатолици в общо богослужение)… Защото иначе християните трябва да го приемат като техен владетел (а те себе си като негови поданици). Нали е викарий - наместник на Христос и притежател на тройната корона, обединяваща светската и духовната власт (независимо, че не я е носил, но не се е и отказал от нея)… Разбира се, няма как свободните християнски общности да приемат друго Царство, освен това на Възкръсналия Христос, комуто се даде всяка власт на небето и на земята… И ако има Негово пратеничество, то трябва да представлява, свидетелства и явява точно това невидимо управление над всичко видимо (включително и над земните държавници), а не човешка имитация на Царството Божие, която в миналото е налагала властта си и чрез физическо насилие…

Отделните церемониални жестове могат да влияят популистски на първосигналната публика, но далеч не променят същността на представителството, което ще – не ще Франциск представлява. Освен ако официално не абдикира от престола и напусне чина си, за да се отдаде на благотворителна и просветителска дейност… Но показното умиване на нозе на затворници само демонстрира ритуално смирение и няма нищо общо с умиването на нозете на учениците от Христос, чрез което Той ги направи съпричастни със своето Божествено Естество (на всичкото отгоре бе извършено в тайно –не публично)… Нито пък Христос бе сиромахомил (старата дума за популист - народняк), защото иначе не би разрешил публично да се излее скъпоценно миро (през онези времена, струващо цяло състояние) върху нозете Му…

Също така Исус не се е покланял никому, камо ли да целува обувките му както Франциск – обувките на африкански диктатори (изкушението да се поклони на земни управители Той победи още в пустинята). Ако някой счита такова угодничене на човеци и заради човеци като израз на смирение, нека напомня, че всеки пратеник трябва да пази честта и славата на Този, който го е пратил и да се смирява съответно на своето представителство… Христос на никого не угодничи, никого не кандардисва, нито умолява, защото говори на съвестта на човеците, а не преднамерено пред камери… Исус заповядва, управлява и владее невидими и видими, като дори на своите приятели казва:„ …вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам….” (Ев.на Св.Ап. Йоан гл.15/14….).

Освен за това, как се покланяха при нозете на Исус (като на Господ и Бог), Св.Писания разказват за такива случаи и спрямо Неговите апостоли по-късно (каквото преклонение разбира се те отклоняваха), заради Силата, която ги потвърждаваше като Божии пратеници, но… това е друга тема за друг път…
Но постоянното натъртване за това, че Франциск съгражда „мостове”, има едно друго обяснение, не толкова известно – едни от титлите на папата – понтифекс –върховния жрец в езическия Рим, която титла буквално означава „строител на мостове”… Въпросът е – мостове към какво и между кои?!

Защото единство между християните не се постига с политически договори между църковните институции (визирам срещите на папата с московския патриарх Кирил и със вселенския Вартоломей), но чрез и във Духа Божий. Бъдещето на Християнската Нация, не е в църковните политики, но в суверенното невидимо действие на Христос. Днес дори в недрата на самия католицизъм съществуват почти автономни братства, движения, ордени, които имат своите различни особености, богословски мнения и визии за бъдещето. Но независимо от противоречията възникващи при такова многообразие, това не им пречи да бъда заедно част от Общото Наследство…

Това е глобален, неизбежен и непреодолим процес (действал и през цялата църковна история), който води до фрагментация на християнството на различни „племена” на вярата, които обаче заедно представляват една нация… Преодоляването на само-достатъчността и себе-праведността на различните църкви и вероизповедания, възприемането едни другиго като различни братства с общ Произход, води до истинска съборност между равни под властта на Бога. Без юридическите претенции на човешки институции заменили властта на Духа и Неговите пратеници с църковна номенклатура…

Не възстановена „Свещена Римска империя”, не нова „Византия” на руския цезаро-папизъм, нито американско юдействащо християнство може да върне единството в Христос. Но възраждането на християнските народи и църквите им върнали се към корените на ранно-християнската Вяра проповядвана от апостоли по техните земи…

Особено след все по засилващия се натиск отвън и отвътре, Ватиканът с всичките свои древни традиции в дипломацията, пропагандата, финансите и институтите на управление, губи постепенно, но трайно своя държавен суверенитет за сметка на големите световни финансови групировки и политически лобита. Това особено стана видно след скандалите и запорите на Банката на Ватикана и последвалите законодателство по времето на Бенедикт XVI, когато беше установен външен надзор и проверки на експерти от Съвета на Европа, във взаимодействие с международни организации за мониторинг осигуряващ прозрачност на паричните потоци… При Франциск бяха сключени споразумения с Европейския Съюз и САЩ за борба с икономическите престъпления, както и за сътрудничество с прокуратурата…

Ватиканът все повече се превръща в пета колона на новия световен ред, прокарван от десетилетия със задачата да създаде квазирелигия, която да абсорбира в себе си идеологиите и сведе вярата само до етичната й страна, но лишена от нейния Субект – Бог и Неговата Сила.

Но колкото до конкретния случай (посещението на папата), нека не се заблуждаваме – няма нищо случайно в него, защото политическият икуменизъм има своите геополитически съображения и цели…

Не случайно във визитата се акцентира на връзката на братята Кирил и Методи с Рим, както на нунциатурата в България на папа Йоан 23-ти… И всичко това съчетано с посещение в Македония на следващия ден…

Въпреки, че официално Франциск отрича актуалността на сключването на унии с християни от източен (православен) обред, ситуацията с Македонската църква говори имено в тази посока… Освен членството в НАТО, на Република Северна Македония предстои покана и за такова в Европейския Съюз. Съществува трайна тенденция за излизане на страната от орбитата на руското влияние, което влияние се сещате, е свързано и с православието… Но за разлика от Украйнската Църква, на която Вселенския патриарх Вартоломей даде автокефалия, до такава няма как да се стигне при схизматичната (не призната от останалите православни църкви) Македонска Църква. Защото признаването на такава църква, узаконява автоматично македонския език и македонската идентичност, което за гръцките националисти доминиращи в Еладската църква (както и във Вселенската патриаршия) би било чисто предателство, което Вартоломей не може да си позволи…

Въпреки официалния призив да бъдат признати от църквата майка – Българската Патриаршия, македонските православни не се и надяват това да стане, защото е всеизвестно васалното положение на св.Синод спрямо Москва и нейната църковна геополитика… Но точно тук остава да видим как Провидението ще използва надлъгването между Великите Сили, за да изпълни Намерението Си според Предначертаното…

В този контекст визитата на папа Франциск е напълно политическа (зад кулисите), независимо какво според протокола на висшата дипломация ще се говори и представя пред гражданското общество…

ИЗТОЧНИК:  Епоха / Epoch
https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=2317670081807060&id=2301040756803326